С какво си облечена?
Поглеждам надолу към дрехите си: вариант на комбинацията между лекьосана от сладолед широка блуза и клин, която обличам от четири седмици насам, и изричам най-лесната лъжа за деня.
Подобни разговори – с поредния анонимен сладур в чата на поредното глупаво приложение за срещи – се превърнаха в предпочитания ми наркотик през изминалата година. Всъщност дори вече не съм сигурна, че става въпрос за предпочитание. По-скоро е форма на превърнала се в навик самомедитация, наложена ми от пазарни фактори. Ново количество от стара субстанция, която е наводнила системата ми при тоталната липса на каквито и да било други поводи за вълнение.
Подобно на други необвързани жени в страната, и аз преди получавах дозата си разтуптяване на сърцето от други места. Случаен поглед в метрото, задържал се малко по-дълго от обичайното. По-дълбоко вдишване в асансьора в деня, когато съм си сложила от новия парфюм. Лек флирт с някого (който и да било) във фитнеса. Дори не е нужно да има сексуален подтекст. Може да е някой колега, който коментира новата ми прическа, или приятел, забелязал колко прилепнали са новите ми, супер яки джинси, или пък просто съм успяла да закова до милиметър извивката на очната си линия. Какво се случва обаче, когато изведнъж се оказваш сама през 95% от времето и тези мимолетни мигове на случайно изпитано/споделено желание, на това някой да те забележи, престават да се трупат?
Действието се развива по време на пандемията. Изминала е година на локдауни и хората си мислеха, че най-трудното в това да живееш сам и да си необвързан през този период, е самотата, липсата на възможността да ходиш по срещи и да правиш секс без правила или да пътуваш свободно в страната и в чужбина. И наистина беше брутално. Но за мен празнотата, образувала се на мястото на обичайното количество изпитвано желание, беше по-тежка. Нямам предвид само желанието ми спрямо други хора, макар това да си е важно. Но почти по-важни от него са възможностите да изпитам (или най-малкото да си представя) желанието на другите, насочено към мен.
Защото когато говорим за желание, става дума за опиянение от това как другите те виждат. Да се видиш себе си, отразена в техните очи, като сексуално същество със силата да промени посоката им на пътуване с едно движение. Не говоря от нарцистична или арогантна гледна точка. Тази нужда е базисен човешки инстинкт. ОК е да искаш да бъдеш искан и също толкова ОК е да страдаш, когато се чувстваш невидима в обществото, чийто толкова активен участник си била.
Не е нужно да приемаш думите ми просто ей така за чиста монета. Когато попитах психосексуалната терапевтка Лохани Нуур защо това усещане е толкова важно за нас, тя ми обясни: „Онова, за което хората всъщност копнеят, е свързаността, без значение дали е сексуална, любовна, емоционална [или] интелектуална. В много отношения онова, което реално търсим, е собственото си отражение, желанието да бъдем виждани, чувани или прегръщани и желанието да правим тези неща за друго човешко същество. Как иначе знаем, че съществуваме?“
И онова, което ме измъчва (както и милионите други като мен) от миналия март, е точно това чувство, че не съществувам, че съм тотално невидима. Без дори да полагаме усилия, нормалните ни животи ни предоставят десетки възможности да бъдем видени от другите. Да си натрупаме излишък от точки желание, като ходим по барове, забавляваме се с приятелите си, като се чувстваме полезни и необходими за семействата си, като общуваме с колегите, обогатяваме се, пътувайки, а след това можем да „осребрим“ тези точки срещу спокойни неделни вечери сами на дивана, без от това да се почувстваме депресирани и самотни. Настоящият нов свят обаче е сетивно плосък: без миризми, докосване, вкус или виждане на нещо отвъд екрана. Всичко е в 2D във всяко отношение и всеки ден представлява една дълга неделна вечер.
По време на първия локдаун компенсирах този спад в това, което сега обичам да наричам „допирни точки на желанието“, като започнах да правя неща, които да „напомпат“ възможността за появяване на желание: Слагах си твърде много грим, за да отида в супермаркета. Изрових чифт супер изрязани джинсови къси панталонки, за които съм 100% твърде стара, и обикалях местния парк, следейки като ястреб за каквото и да било същество с Y хромозома и пулс. Пращах съобщения на мъже, които нямах и грам интерес някога да срещна извън тъпите приложения за срещи. И не бях само аз. Feeld, приложението за срещи както за двойки, така и за необвързани, отбеляза 50% скок в регистрациите през първата половина на 2020-а в сравнение със същия период през 2019 г. и е имало 1500% увеличение (не, това не е печатна грешка) от страна на настоящите потребители, които са посочили в профилите си, че се интересуват от „секстинг“. Бая съм убедена, че ако можеше да впрегнеш силата на сексуалната енергия, която свистеше около сингъл киберпространството по време на пролетта на 2020-а, щеше да имаш достатъчно, за да замразиш световните доставки на ваксини.
След това, с течение на годината, като кап-кап-капенето на прокапал кран, туптенето на собственото ми желание се превърна в шумно блъскане, което усещах вместо пулс. Нуждаех се от по-шумни, по-опасни, по-дръзки неща, които да го заситят. Светът отново се разтвори и изведнъж вече можехме пак да ходим по срещи, по барове и ресторанти, да пътуваме, да се срещаме с приятели навън. Това, че живеех сама и не виждах по-уязвимите и по-възрастни членове на семейството ми, се превърна в някаква благословия, която означаваше, че можех да се върна към живота си дотолкова, доколкото правителствените ограничения ми го позволяваха.
В онези периоди между локдауните, когато ограниченията временно биваха отпускани в някои отношения, забелязах ескалиращ модел на сексуална импулсивност в себе си и във взаимоотношенията ми с другите. Обикновено плюеща си на петите по отношение на риска при срещите, сега ставах все по-емоционално безразсъдна. Трупах запаси от мъже по същия начин, по който други се презапасяваха с тоалетна хартия, правейки си колекции от ухажори, към които мога да посегна, когато усетя нужда от прилив на допамин. Втурнах са да ходя по срещи и затъвах до уши по онези, чиито имена сега дори не мога да си спомня. Като поглеждам назад, аз реално нямах нищо общо с никого от тях, но се убеждавах сама себе си, че имам, защото във всеки един момент можеше да ми бъде отнето онова докосване на нечий крак в моя под масата, уханието на врата им, докато се навеждаха да ме целунат за здрасти. Нямаше значение, че ги харесвам. Важното беше, че те харесваха мен. Че те ме виждаха и утвърждаваха съществуването ми, дори и да беше само за една нощ. Когато след това те спираха рязко и без никакво обяснение всяка комуникация (сиреч ме „гоустваха“) или пък ме отсвирваха „нежно“ след три срещи, ме болеше повече, отколкото някога ме беше боляло в онова предпандемично време, защото потвърждаваще нещо, което вече подозирах: през цялото време съм била невидима.
Нуур сравнява човешкия глад за желание с този за храна. „Ако оставиш някого да гладува, той ще реагира по един от няколко предвидими начина – обяснява тя. – Може да реши да потисне усещанията си за глад и да „се изключи“. Друг може да започне да граби храна от други, като поема рискове, за да се сдобие с храната, която желае. Когато храната отново стане налична, някой може до такава степен да се „е изключил“, че продължава да гладува, или може напълно да полудее, като започне да плюска неконтролируемо.“
Точно това правех аз. Плюсках мъже и след всяко наплюскване се чувствах все по-празна и по-сама от предишното наплюскване, докато, най-накрая, правителството отново ми отряза достъпа до тях.
В крайна сметка, локдаунът от януари вероятно беше абстиненцията, от която се нуждаех. Той ми даде онази необходима възможност да сляза от колелото на хамстера, на което се бях покачила в преследване на следващата свалка, и да скъсам с триумвирата на „забий – изкефи се – съсипи се“, който се беше създал от вакуума на желанието. Продължавам да си говоря с мъже, продължавам да ходя по срещи и се кефя на особената тръпка на желание, която те носят със себе си. Но внимавам да не изпадам в състояние, в което да се нуждая те да ме виждат, сега, след като аз мога да видя сама себе си достатъчно ясно.
