Ето списък с нещата, заради които съм плакала: реклами, мъртвата ми златна рибка, „Семейство Симпсън“, скарване с приятел (говоря за рев в продължение на 45 минути след училище). Когато един тип ми препречи с бизнес куфарчето си пътя, за да не се кача в метрото, защото „той бил пръв“ (което не беше вярно!), от гняв ми потекоха сълзи пред всички. Вчера, докато четях за дългия КОВИД, нещо ми стегна гърлото.
Всички тези са случки, над които никога не съм се замисляла кой знае колко (искам да кажа, че е очарователно колко силно Хоумър обича Маги... и е повече от ясно, че съм на тати момиченцето), но когато из социалните мрежи започнах да попадам на видеа за това какво е да си свръхчувствителен човек и чух, че Никол Кидман също се идентифицира като такава, започнах да се чудя: възможно ли е и аз да спадам към този тип хора? Винаги съм казвала, че зодията ми - рак - е много точна (творческа личност, носталгична, интуитивна, емоционална), но може би има и друга причина защо аз (а може би и ти?) чувствам толкова надълбоко и предпочитам дълбоко смислените разговори пред просто бъбренето...
Терминът „свръхчувствителен човек“ не е официална медицинска диагноза или разстройство, а по-скоро личностен тип. Назован е за първи път от психолога Илейн Арън през 90-те години на миналия век. „Свръхчувствителният човек притежава вродена повишена чувствителност спрямо външни стимули и емоционални изживявания - обяснява ми психологът Рина Бъджадж*. – Характеризира се с по-високо ниво на осъзнаване и на откликване.“ Обичайните черти на такъв човек включват дълбоки размисли за живота, голяма предпазливост, силна връзка с музиката или изкуството и удивителна способност да усеща атмосферата, когато влезе някъде, където има хора. Често плачене? Също валидна черта.
„Според направени изследвания свръхчувствителните хора притежават склонност да имат по-реактивна нервна система – добавя Бъджадж. – По-специално амигдалата в мозъка им реагира по-бързо – амигдалата е онази част от мозъка, която участва в обработката на емоциите и установяването на заплахи.“ Проучванията показват също така, че свръхчувствителността е обичайно срещана: 20 до 30% от населението са свръхчувствителни.
Твърди се също така, че свръхчувствителните хора страдат от перфекционизъм, жадуват за достатъчно време насаме със себе си, трудно им е в среда под високо напрежение, не харесват оживени места и емоциите на другите ужасно много им влияят - което може да доведе до предизвикателства за психичното им здраве като стрес и тревожност. Физическите аспекти на това да си свръхчувствителен включват силна
реакция спрямо кофеина и алкохола, неприятно усещане от определени текстури (нещо, изглеждащо толкова незначително като колан, който те дразни, може да съсипе целия ти ден) и силно отвращение спрямо определени звуци и миризми.
Само че въпреки че идеята за свръхчувствителните хора съществува от над 30 години, тя е на гребена на вълната в момента – на вълната на тиктокърите, които обясняват как усещат сърдечния ритъм на съквартиранта си и как по кожата им минават тръпки от високоговорители със съраунд саунд. Има също така и цял куп нови книги като например Sensitive („Чувствителен“) от Андре Соло и Джен Гранеман. В настоящата епоха на индивидуализма обичаме да дефинираме кои сме, спирайки се на някоя от милионите възможности на наше разположение, за да се чувстваме повече „заедно“ в този свят на хаос, който буквално гори.
Разговарям по „Зуум“ с Гранеман и тя ми обяснява, че нейната повишена чувствителност е била очевидна от деня на раждането ѝ; майка ѝ ѝ е разказвала, че е ненавиждала да носи ританки както бебе и е подскачала от звуците от трафика навън. След училище ѝ е трябвало известно време да се отпусне в тъмна стая. Веднъж отива на театър и след края му приятелите ѝ започват да обсъждат планове за вечеря, което я стъписва: „Аз бях обляна в сълзи; просто не можех да разбера как е възможно да им се яде след такава пиеса“, казва тя.
Сарика е 19-годишна студентка от Лондон, която смята, че също страда от свръхчувствителност. Нейни отличителни черти са, че улавя дребни детайли, които другите пропускат; че музиката винаги я трогва; и че когато се влюби, то е тежко. Тя казва: „Силните ми чувства обаче могат да бъдат пречка във връзките ми, защото хората не могат да разберат как така до такава степен усещам нещата и то толкова бързо.“ Тя добавя, че макар прекомерният ѝ перфекционизъм, свързан със свръхчувствителността ѝ, и да предизвиква проблеми, в същото време я хвалят, че е изключително грижовен приятел. „Моите тежки моменти може да са по-тежки, но това, че аз виждам красота на места, където другите не успяват, е нещо специално.“
Не всички обаче са почитатели на термина и критиците му се притесняват, че някои аутистични хора с по-ограничена нужда от подкрепа могат погрешно да бъдат класифицирани като свръхчувствителни - и така да останат без необходимите им грижи.
Подобно нещо много лесно е можело да се случи с Ели Мидълтън†, 25 г., която е създател на съдържание. „Винаги съм реагирала бурно спрямо сетивни дразнители и ми е било трудно да се справям със силни емоции и да поддържам приятелства – казва тя. – Преди да ми поставят диагноза ADHD и аутизъм, ми казаха, че страдам от тревожност и депресия. Но не беше това. В някакъв момент видях нещо онлайн относно свръхчувствителни хора и си казах „Аха!“ – написаното обясняваше несъответствието между това, което казваха лекарите, и факта, че аз усещам по-интензивно от другите.“ Ели добавя, че след като се е идентифицирала като свръхчувствителен човек, това е можело да „удовлетвори нуждата [ѝ] от етикет и да я отклони от пътя на себепознание и валидиране“ – и тя се притеснява, че някои хора се идентифицират като свръхчувствителни заради стигмата, свързана с аутизма.
„Съществуват черти, които се припокриват - в крайна сметка всички сме човешки същества – казва тя. – Но ако хората погрешно се идентифицират като свръхчувствителни, тогава представата за това какво е аутизмът само повече се изкривява. Не всички от нас са лишени от емоции и обсебени от рутинни действия. Аутистичните хора мога да бъдат изпитващи емпатия приятели, макар и да не комуникираме по същия начин.“
Д-р Бъджадж добавя, че е важно да запомним, че разстройството от аутистичния спектър (ASD) е клинична диагноза с по-широк кръг от симптоми и проблеми отвъд сетивната чувствителност - и съветва да се потърси професионално мнение, ако човек смята, че може да страда от аутизъм или свръхчувствителност. „Свръхчувствителните хора могат да имат силни предпочитания, да следват рутинни действия или да изпитват дълбоки интереси – като всичко това може да е основна характеристика и на ASD, но не демонстрират същото ниво на принципност спрямо тях.“
И Гранеман, и д-р Бъджадж гледат на чувствителността като на силно качество. „Нуждаем се от повече хора, които разсъждават дълбоко на този свят, а не от по-малко“ – казва Гранеман, която съветва чувствителните хора да се вслушват в сигналите на тялото си, вместо да ги подминават с лека ръка. Д-р Бъджадж допълва, че след като „установиш кои дразнители/стимули ти въздействат, можеш проактивно да изградиш техники за грижа за себе си и да поставиш граници, които са съобразени с твоята чувствителност.“ Важно е да можеш да казваш „не“ на ситуации, за които знаеш, че ти идват в повече или изцеждат енергията ти.
След разговора ми с Гранеман тя много мило ми изпрати анкетна карта с характеристики на свръхчувствителните хора. Въпреки че отговарям с „да“ на много от нещата в списъка със „За мен е лесно да...“ (например: да откривам красота в ежедневието и да разчитам настроението на другите), отговарям и с „не“ на доста от възможностите в секцията „Трудно ми е да...“ (например: да работя под напрежение, да гледам изображения с насилие, да игнорирам натрапчиви миризми).
След това съставям мой собствен списък... със ситуации, в които си спомням, че не съм плакала, включително сватби (Радвам се за теб, обаче нямам нужда от кърпичка) и последния ден от началното училище, когато всички останали деца бяха супер разстроени (Спомням си, че си мислех „Хора, я пораснете; ами че вече сме на по единайсет!“). И макар че изпитвам любопитство към хората (което е от изключителна важност като журналист) и изпитвам емпатия, когато ги интервюирам относно техните травматични изживявания, след това не усещам емоциите ми да ме поглъщат. И всъщност обичам да чета статии за истории от истинския живот преди лягане (сещаш се, от типа „Тайният ми любовник изяде бебето ми“) и обикновено те не ме впечатляват. Не ми е приятно да съм в претъпкана дискотека или в градския транспорт в пиков час, но не е непоносимо. Невинаги съм си падала по „спокойната обстановка“ (прочети какво съм писала за изживяванията ми, докато живеех с драг кралици в Брайтън). Може би в крайна сметка не съм свръхчувствителна и това е окей – не означава, че съм вещица. Нито пък ако все пак бях свръхчувствителна, това би ме превърнало в ревла.
Може би емоционалната дълбочина и емоционалната наситеност идват на приливи и отливи и се променят с годините и опита, който трупаме. Преди споровете ме разтърсваха, но напоследък, след като вече минах трийсетака, се чувствам много по- способна да се справям с тях (да не забравя: благодарности на терапевта ми). В крайна сметка всички ние сме едни объркани, прекрасни хора с много лица - без значение дали сме свръхчувствителни или не. Да се опитваш всеки ден да даваш най-доброто, на което си способен, и да ти се иска да се разгадаеш сам себе си е просто част от значението на това да си човешко същество. Което е прекрасна и обединяваща особеност, която (надявам се) всички можем да оценим.
*Д-Р РИНА БЪДЖАДЖ Е СЪЩО АВТОР НА
THE MAGIC IN ME („МАГИЯТА В МЕН“).
†ПЪРВАТА КНИГА НА ЕЛИ МИДЪЛТЪН, ОЗАГЛАВЕНА UNMASKED: THE ULTIMATE GUIDE TO ADHD, AUTISM AND NEURODIVERGENCE („БЕЗ МАСКА: НАЙ-ДОБРИЯТ ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ADHD, АУТИЗЪМ И НЕВРОДИВЕРГЕНЦИЯ“) ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ НА 26 ОКТОМВРИ И ВЕЧЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОРЪЧА ПРЕДВАРИТЕЛНО
