Неда Спасова: момичето, което обича лошото време

Мисля, че Google е място, в което самата аз мога да прочета неща за себе си, които не знам. В случая – всичките ми тези професии са осъществявани, след като направих „завоя“. Налагаше се да се издържам като студентка, парите от родителите ми не стигаха. Трябваше да се издържам и след като завърших – парите от представленията, в които играех, не стигаха. Общо взето 2018-а, годината, в която ме поканиха на работа в Театър „София“, приключи един период на работене на много различни неща и получих възможността да се издържам с това, за което съм учила.

Работлива, отговорна, емпатираща. И трите недостатъка, които не харесваш в себе си? Често ниско самочувствие, неувереност, прекалено доверие в хората. Театър или кино в крайна сметка? „И телевизия.“ Имаше една такава история за любимия Тодор Колев, не знам дали е вярна, но звучи правдоподобно за българските ширини, че когато Тодор Колев се запознал с Чарли Чаплин на живо и му казал, че е актьор, Чарли Чаплин го попитал дали играе в театъра, или в киното, и Тодор Колев му отговорил, че и в телевизията. Актьорите в Холивуд, в Европа често се занимават с едно от нещата или поне не го правят паралелно. Защото възнагражденията са достатъчно добри, че да си позволиш лукса да се отдадеш на един проект, независимо дали е театър, кино, сериал. Имала съм моменти, в които в един ден съм ходила на представление в театъра, на снимки за филм и на снимки за сериал.

Ако става въпрос за кино – досега в игралните филми съм имала само второстепенни и поддържащи роли. За първи път имам главна. По отношение на персонажа и неговите характеристики – Ирина търси себе си, защото се е изгубила по пътя си. Път, в който е угаждала на чужди желания и общи стереотипи и е правила това, което ще се хареса на другите, не на нея самата. Досега като че ли съм играла роли, в които проблемът е много ясен и категоричен и е често предизвикан от външните обстоятелства.

При Ирина външните обстоятелства не са причина за проблем. Тя води нормален живот, с добър стандарт. Питала съм актьора Димитър Баненкин защо се е върнал в България, при положение че е живял добре в Германия. Успешен бизнес, достатъчно пари, добър стандарт на живот. Всичко си е имал. Бил е „сит“, но не е бил щастлив, защото не е правел това, което обича. И с риск повече да не е „сит“, той е рискувал, връщайки се в България и оставяйки всичко, което е постигнал, за да е щастлив. Вмятам тази кратка история, за да кажа всъщност, че Ирина е сита, но не е щастлива. Нестабилното битие определя щастието. Щастието е форма на мислене и избор, не на материално притежание.

Това беше и моят първи въпрос към Яна Лекарска, когато започнахме работа върху филма. Няма препратка. Самата тя каза, че интуитивно тези две имена са се появили в главата є, когато е започнала да работи по сценария. По-късно си дала сметка, че всъщност тези две имена са емблематични в българската литература. Изборът на имената е съвсем непреднамерен.

Биографично никак не си приличаме. Ирина е счетоводител, омъжена, с двама неразведени родители. Не съм счетоводител и числата никак не са ми сила, не съм омъжена и родителите ми са разделени. Емоционално намирам прилики с Ирина в това, че тя е едно пораснало дете, вдетинява се и иска миналото да се върне, когато всичко е било по-лесно, по-просто и дори по-безболезнено. Подобно на Ирина и аз имам такива моменти в живота си – за кратко да бъда дете отново, да си припомня сладостта на живота през очите на детето. Но са кратки моменти – животът изисква от мен да съм възрастна.

По време на снимките имахме общо мото за работата на целия екип: „Less is more“ – „По-малко е повече“. Наистина за целия екип, през художниците, грима, осветлението, оператора, та до нас актьорите. С Владо Михайлов бяхме предизвикани да укротим енергиите и да работим доста обрано. Казвам предизвикани, защото актьорите винаги искаме да изиграем нещо повече. Яна „обираше“ тези наши моменти и мисля, че финалният резултат е добър и жанрово стилизиран. Всички сме „вибрирали“ на една честота. За себе си не искам да говоря, но мисля, че зрителите виждат Владо в една доста различна актьорска светлина. Говори повече чрез очите и мисълта си, отколкото с думи. Има много добри сцени, в които не казва нищо с думи, а всъщност казва всичко.

Ако трябва да съм честна, нареждането на работните програми в театъра и за снимките бяха най-трудното нещо. Снимахме извън София. Имах пътувания до София, за да си играя представленията. Нямаше как в активен театрален сезон да изчезна за 20 дена. Това беше голямо предизвикателство за мен, екипа на филма и за театъра. Но с компромиси и от трите страни – нещата се случиха точно така, както е трябвало. Яна и Калин (нашият продуцент) осъществиха огромни програмни гимнастики заради мен, за което съм им безкрайно благодарна!

По време на снимките имах трудни сцени, но бях подготвена, защото с Яна работихме няколко месеца преди старта на снимачния процес. С Владо бяхме абсолютно подготвени на терен за всяка сцена – знаехме какво се случва, какво правят нашите герои, какво стои в главата им, за какво се борят.

„Хората бягаме от истината, защото тя често не е приятна“

Всеки снимачен ден беше празник за мен. Работих с екип, където всеки човек е на мястото си и знае какво прави. В допълнение – огромното добро настроение и положителна атмосфера на терен. Това много помага, много освобождава. Чувствах се вкъщи – сред близки и приятели. Ако някой ни беше видял извън сцените, щеше да реши, че снимаме комедия. Отделно с Владо вече бяхме работили заедно и това познанство помогна за целия процес, защото и героите ни играят хора, които се познават.

Никога не е късно да бъдеш щастлив. Мисля, че основното ни търсене в човешките ни животи е да намерим щастието. Но като тръгнеш по пътя, забравяш за това, започваш да живееш машинално и един ден се будиш и осъзнаваш, че животът, който имаш, не е този, за който си мечтал. При Ирина се случва точно това. Един ден тя просто не издържа да живее по правилата и бяга, за да възстанови връзката със себе си.

Освен ежедневната огромна здравословна доза смях, преди да кажем: „Начало!“, май нищо не сме скрили. При монтажа отпаднаха една-две сцени, които натежаваха. Яна се стремеше основно към лекотата на филма и мисля, че е успяла да го постигне.

Не за първи път снимам с актьори, които имат дълъг творчески път. Преди години много се притеснявах от тях. Как да се държа, да не им попреча нещо, да не объркам нещо. Видях, че те са хора като мен – също грешат, също имат кофти дни. Към момента те са просто мои колеги, с които имаме да свършим работа, и няма място за срам, притеснение и суета. Боряна Пунчева и доц. Веселин Ранков са такива актьори в нашия филм, с много опит и творчески път. Беше ми приятно и спокойно да работя с тях. Владо също е популярен и доста опитен актьор, но с него отдавна сме си показали „магариите“ покрай сериала „Братя“ и отново работихме с лекота.

Има една много сюрреалистична сцена, извън контекста на другите, в която нашите героини с Боряна Пунчева (госпожица Теменуга) стоят на ръба на една скала и сякаш си говорят с мисли. Морето е бурно, мрачно е, ръми дъжд, духа вятър и те двете просто стоят на ръба на една скала. Тази сцена е следствие, разбира се, от емоционални натрупвания, но сякаш хем не е реална, хем си е съвсем реална. Та те двете провеждат кратък диалог, в който моята героиня пита дали дървото ще оцелее, след като са отрязали изсъхналите му клони, а героинята на Боряна казва, че никой не знае и че те са направили каквото трябва и сега е ред на дървото. Ако трябва да преведа буквално поетиката на тази сцена: правиш каквото трябва, а резултатът го оставяш в ръцете на Вселената и спираш да се тревожиш.

Може би един миг от рая е миг, в който се чувстваш добре в кожата си, в мир със себе си и света и се усмихваш без причина.

Любовта към Бог, към себе си и към близките.

Редовно правех компромиси с личния си живот заради работата. И с личните си нужди. С времето разбрах, че хората, които нямат нищо друго ценно в живота си (или така си мислят), се потапят до умопомрачение в работа. Не искам да съм такъв човек. Един ден работата свършва и тогава какво? Остават близките хора и семейството, които обаче, ако си пренебрегвал покрай работата, когато тя приключи, тях ги няма. Или те нямат нужда от теб.

Вече споменах по-горе по отношение на времето за близките с какво може да пречи работата. А с какво помага? Не ме е страх да сгреша, да се изложа, даже и да се проваля. Не ми е приятно, но го приемам като част от „играта“. Професията ми е такава – понякога става много добре, понякога не става. Изкуството няма формула. Не е математика. В личния ми живот ми се е случвало, когато съм с племенницата ми, да є показвам точно това, че няма нищо страшно да сгрешиш, да се провалиш. Тя е на 9, но вече е затормозена с изискванията от света на възрастните и се страхува от провала. Опитвам се да є покажа, че няма как да успееш в нещо, ако не сгрешиш много пъти. И няма нищо страшно в това. Чърчил имаше една такава мисъл – нещо от сорта, че успехът, това е да минеш от един провал към друг, без да губиш ентусиазъм.

Не ми се е налагало. Да играеш роля в живота си, е да лъжеш себе си и другите. Опитвам се да седя честно пред себе си и другите, било то с негативни (на пръв поглед) последствия.

Хората бягаме от истината, защото тя често не е приятна. Но е истината и по-добре да я знаеш навреме, за да потърсиш правилното решение.

Да е щастлива. И ако може да няма войни и самозабравили се политици.