На 10 момичета 9 момчета: съществува ли моногамията в 21 век?

Винаги ми се иска да вярвам в най-доброто, но от „височината“ (нека бъдем честни, доста ниска) на моята възраст, историите за двама някога непознати, живеещи един с друг от десетилетия, изглеждат невероятни – и това е по-голямата част от целия им живот. И ето че те се събуждат един до друг на условните 18, 28, 38, 48, 58 години подред, преминават през прословутите етапи на развитие на връзката и с примера си доказват съществуването на „дълго и щастливо“, с която свършват всички приказки след целувката на красивия принц. Родителите на моя близка приятелка миналата година преминаха 30-години брак, а собствените ми баба и дядо са заедно от 1977 г. – като човек, който „познава“ дори 2000-те само от разказите на хората, за мен тази датата е близка до друга епоха.

Като цяло, колкото по-навътре в гората, толкова повече дърва за огрев – и ако сред по-старото поколение моногамията в нейния класически смисъл е широко разпространена (оттук толкова много истории, които започват с думите: „Но моите ба и дя ...“), то с времето тенденцията „една любов за цял живот“ започна да избледнява.

Клиничният психолог и психотерапевт Галина Лаишева обяснява: „Милениалите с радост фантазират за немоногамни връзки: 43% смятат полигамията за възможен и желан тип връзка и приблизително същият брой предпочитат моногамията. По-старите поколения са по-консервативни и в повечето случаи избират моногамни връзки.

За зумерите се носят слухове, че сексът ги вълнува по-малко, отколкото храната – приятелите и връзката със семейството са им по-ценни от романтичните отношения.

Съвременната моногамия по правило е серийна – не един партньор за цял живот, а поредица от последователни моногамни връзки, всяка от които се предполага, че е последна.

Мечтата за брак е не толкова по романтични причини, колкото по социални и икономически.

Мнозина вярват, че моногамното, стабилно семейство е необходимо за отглеждане на децата и споделяне на финансови и социални рискове. В действителност невинаги е възможно да се изгради такова подкрепящо партньорство: броят на разводите в България не намалява, нито делата за издръжка.“

Тя също така потвърждава естествеността на промените, настъпили в нейния случай с отношението към моногамията, и казва, че с възрастта отношението към брака се променя. „Младите хора (обикновено жени) са склонни да идеализират брака – разходите за сватби в Съединените щати нарастват постоянно от 80-те години на миналия век. Мъжете над 50 са по-склонни да търсят постоянен партньор, защото се интересуват от грижа и удобство. Женените мъже боледуват по-малко и умират по-късно, отчасти защото жените се грижат за здравето и начина им на живот. Жените, напротив, ценят свободата и не бързат да консолидират отношенията“, твърди Галина Лаишева.

Като цяло, историите за моногамията през 21 век не са трудни за намиране и най-вероятно всеки втори човек (ако не всеки по принцип) в твоето обкръжение ще бъде поддръжник на тази концепция за взаимоотношения. Една от моите приятелки, която пожела да остане анонимна, говори за отношението си към това: „Аз съм дългогодишен играч, така че никога не съм имала връзка по-малко от четири години. По принцип се влюбвам силно, ако говорим за истински чувства, и ако това се случи, тогава тази история определено ще продължи дълго. И в този смисъл не разбирам как можеш да изпитваш същите силни чувства към друг, ако вече обичаш един човек. Просто не мога да си обясня това, дори само защото любовта за мен е нещо, което изсмуква енергията ти и не съм готов да „раздавам“ за още един човек. Вярвам в моногамията двеста процента, просто в съвременния свят стана по-трудно да срещнеш човек, който вече се е наскитал и е готов да изгради сериозна връзка в дългосрочен план. Но трудно не означава невъзможно.“

И ако с моногамията всичко остава променливо, но разбираемо, тогава много митове са се образували около полигамията (форма на връзка, в която поне единият партньор има паралелна връзка). Един от тях казва, че подобни съюзи са естествено присъщи на мъжете, но Галина Лаишева не е съгласна с това: „Изборът на формата на взаимоотношения за конкретен човек не зависи от биологични фактори, а се основава на идеи за взаимоотношения в конкретно общество. Ако една връзка е дългосрочен проект, който изисква усилия и инвестиции, тогава партньорите имат нужда от лоялност, осъзнатост, желание да се развиват и усъвършенстват за другия и да ходят заедно на психолог или на обучения. Но ако една връзка е бърз емоционален продукт, тогава не са необходими излишни усилия, по-лесно е да смениш партньора или да имаш няколко наведнъж.

Да споменем и религиозно наложилата си моногамия. Според законите на Православната църква например двойка, която желае да сключи брак, не просто си казва „Да“ в присъствието на свидетели, а се подлага на сватбена церемония, като по този начин консолидира своя съюз духовно, а не само формално. В Православието сватбата е свещен ритуал и бракът между хората символизира брака на Христос и Църквата, така че става неприкосновен и разводът след това е практически невъзможен (изключения могат да бъдат специални случаи, които винаги се обсъждат с духовенството).

Полигамията не е просто изневяра, това е когато ти си позволяваш да обичаш себе си повече, отколкото някой човек.

Всъщност православната църква по този начин отрича дори възможността не само за полигамия, но и за серийна моногамия – същата тази верига от последователни връзки.

И моята колежка Лиза, която по принцип не вярва в моногамията, спокойно би могла да спори с това принципно отношение към брака и връзките. Казва, че още като дете е осъзнала, че може да обича повече от един човек и за нея това никога не е било странно: „Мислех, че е нормално, докато не ми казаха, че „нормата“ всъщност е друга. Отначало си мислех: „Какво не е наред с мен? Способна ли съм изобщо да обичам? Може би това е някакъв страничен ефект? И тогава започнах да анализирам и разбрах, че в това няма нищо лошо, че мога да излизам с един човек и в същото време много да обичам друг. И това не означава, че пренебрегвам някого.“

Много по-силно влияе на избора доминиращата в обществото представа за „идеалната любов“ и ценността на отношенията.

Според нея дори в съвременния свят, когато много неща преминават от категорията „странни“ към „нормални“, полигамията се възприема като нещо изключително: „Дори във филми и сериали излъчват примери за изключително моногамни отношения и ако в тях се появи трети, винаги някой от триъгълника е обичан повече от другия.

Във филма „Аз, Тоня“ с Марго Роби например бащата на главната героиня в детството ѝ обяснява, че моногамията не съществува, но многоженството е добро. Но това е показано чрез герой, който изневерява на жена си.

Свободата е много важна за мен като човек и мога да я намеря в полигамна връзка. А също и тази липса на рутина – моногамните връзки рано или късно стават скучни, второстепенни, затворени, но при полигамията винаги си отворен за отношения с други хора. Поне е по-интересно. Не вярвам в моногамията – рано или късно ще се разделите или някой ще започне да изневерява.

Отборът на тези, за които обсъждането убива любовта, настояват на спонтанност и романтика. Опарилите се от неподходящи отношения търсят сигурност и гаранции.

Ако вземем друг мит за полигамията, то мъжете се нуждаят от секс повече от жените. Но това, между другото, също не е вярно. „Тази идея обяснява изневярата и подкрепя разнородните по пол оценки на сексуалното желание: мъжете са склонни да надценяват броя на сексуалните партньори, а жените са склонни да го подценяват. Всъщност нуждата от секс е индивидуална и зависи от редица характеристики – биологични (конституция и хормонални нива), психологически (сексът се използва като лек за безпокойство и самота или, обратно, за усещане за близост) и социални (на кого и при какви обстоятелства е позволено да се демонстрира сексуалност)“, обяснява Галина Лаишева.

„Нямам нещо против на привържениците на полигамните отношения, но ми се струва, че това често е временно явление – рано или късно един от двамата ще запоне да ревнува и това е сигнал, че ти не си готов да делиш партньора с още някого. Би било добре да съществуват реални изключения, но аз такива не познавам.“

„Човек може да избере форма на сексуално поведение без оглед на еволюционни или генетични ограничения. Изборът е голям и е по-повлиян от доминиращите идеи в обществото за „идеалната любов“ и ценността на взаимоотношенията. Включвайки се в такъв сложен проект, хората искат да оценят рационално рисковете и перспективите – да определят формата на взаимоотношенията, да поставят граници и взаимни очаквания. Страхотно е, че всичко това може да се обсъжда, като се признае стойността на другия и се намери оптималната форма на връзка.“