Краят на едно приятелство

Имала съм една и съща група близки приятелки в продължение на почти целия ми живот. Подобно на Дъстин, Лукас, Уил и Майк от Stranger Things (без Демогоргона, разбира се), ние бяхме неразделни, макар да ни изпратиха в различни гимназии. Въпреки че бях заформила някои познанства, за приятелство не можеше да става въпрос, докато не навърших 16 и Фран* не дойде в класа ми. Тогава изобщо се замислих да разширя приятелския си кръг.

Моите гимназиални години бяха прекарани в отчаяни опити да се интегрирам, но когато дойде 10-и клас нещата коренно се промениха. Най-накрая бях заобиколена от хора като Фран, които ми позволиха да съм себе си. Трансформирах се от момичето, на чийто бележник има препоръка да социализира повече, до момичето, което се чупи от час по изкуство, за да остане в салона и да си приказва с новооткритите си приятели.

И в един момент моите два свята се сблъскаха, когато поканих Фран на женска ваканция, тя познаваше бегло останалите, но аз наистина исках да е част от групата и си помислих… колкото повече, толкова по-весело. След седем дни съчетаване на бохо поли Primark, шорти с цвят на прасковен шнапс и споделени мазания със слънцезащитен крем Фран официално се превърна в част от кликата.

Но когато пораснахме малко, нещата започнаха да се разнищват. Фран се запозна с новото си гадже и престана да иска да излиза. Вместо това ни канеше у тях и прекарваше цялата нощ, говорейки с него по телефона.

Тя отчаяно искаше да си купи къща и се превърна в толкова ориентирана към печелене на пари, че си закачи финансовите цели на стената над леглото. Когато отказа да плати за груповата ни екскурзия, ние отидохме без нея, но не и преди да проведем ожесточена дискусия по повод това да не я вземем. Всички бяхме още необвързани и искахме да се забавляваме, а нейният живот се движеше в друга посока.

Крахът на нашето приятелство се случи в WhatsApp. Едно момиче от групата написа съобщение на Фран, казвайки й, че не иска да са приятелки повече, посочвайки като причина липса на общи интереси. Една по една другите последваха примера й, докато накрая аз не бях единствената останала в груповия чат. Не знаех как да постъпя. Не исках да прекратя приятелството си с нея, но в същото време вече не знаех дали е останало нещо от него. Никой не ме принуди да го направя, но аз се страхувах, че оставайки приятелка с Фран ще навредя на най-ценните си връзки. Затова накрая изпратих съобщение на раздяла и от чувство за вина блокирах номера й, сякаш беше съвпадение в Tinder, което се е объркало. Години след това нямахме никакъв контакт, докато един ден Фран не се свърза с мен посредством писмо. Когато видях почерка й в писмото, буквално ми призля. Тя всъщност беше написала извинение, в което обяснява, че се е борела с лични проблеми тогава, за които не е разказала на никого. Отговорих й и когато тя предложи да се видим, не върнах никакъв отговор.

Винаги ще считам начина, по който се държах, за тъмно петно в личната ми история, а чувството на срам обгръща всеки един спомен, който имаме заедно. Дълго време намирах оправдание в това, че е било външен натиск. Но когато Фран изпрати писмото, си дадох сметка, че причината не е била единствено страхът от това да не ядосам останалите си приятелки, което ме възпря да съживя приятелството ни.

Въпреки че изпитвах носталгия към годините приятелство с Фран, тъжната истина е, че тя изобщо не ми липсваше. Ние бяхме много различни хора, които с годините се бяха отдалечили една от друга, но аз просто не можех да го изразя с думи. Бях твърде млада. При всички положения, все още се чувствам ужасно виновна за жестокия начин, по който се отнесохме към нея. Това да престана да я отразявам, беше страхлива постъпка и не бих я повторила никога.

„Тя е моят човек. Ако извърша убийство, тя е човекът, на когото ще се обадя да ми помогне да влача трупа из пода на дневната ми. Тя е моят човек.“ С това меме от Instagram асоциирах Петра* от момента , в който се запознахме преди години, и двете с махмурлук в една задушна стая. От този момент нататък тя се превърна в човека, на когото искам да звънна, ако нещо се случи, било то много хубаво или безкрайно лошо. Тя съответстваше на моя черен хумор с неин единствен по рода си, който граничеше с пълна лудост. Тя беше човека, с когото споделях писците си от задоволството, когато ми предложеха работата на мечтите ми, или сълзите от разбитото сърце, докато бръщолевех по телефона след поредната любов, която се е превърнала в пепел.

Ние откривахме рамо до рамо непознати места по света, Spa за детокс на висока скала, върху която ядохме чипс под одеяло, докато хората около нас ни зяпаха. Тя ме стискаше здраво за кръста, когато карахме като луди скутер в Шри Ланка*, когато заспахме под едно иглолистно дърво, след като бяхме се натъпкали с прясна риба в Португалия*...

Ние ходехме навсякъде заедно. Тя е онази, която беше с мен по време на неудобната закуска в къщата на родителите ми, на която след една сватба бях вкарала незаконно флейтист, който свири с носа си. Тя трябваше да стане от масата, защото се задушаваше с храната си, гледайки как баща ми се опитва да проведе разговор с човек, който свири на миниатюрен инструмент с носа си. През по-голямата част от времето дори не ни се налагаше да си говорим, ние просто се наслаждавахме взаимно на присъствието си. Бидейки до мен, тя винаги ме караше да се чувствам по-щастлива. Но изведнъж в един топъл пролетен ден, когато аз преживявах доста съкрушителна раздяла, тя също реши да скъса с мен. Краят дойде без предупреждение. Никакви отговори на съобщенията ми. Никакви върнати обаждания. Тя превключи на един нелепо официален тон, който е близък до онзи, който използваме при проточена бизнес комуникация. Интересното нещо при сложните взаимоотношения е, независимо дали са романс, чисто професионални или платонически, че невинаги осъзнаваш кои са били вредни за теб до момента, в който не ги приключиш.

Аз подходих към рязкото прекратяване на приятелството ни по същия начин, по който се отнасям с всяко болезнено явление: с високо вдигната глава. След солидна доза от време, прекарано с терапевт, и много самоанализ и четене, изведнъж ми стана кристално ясно. Тази обичана жена, която беше моята така ценна „най-добра приятелка“ страдаше от начина на привързване, като 99% от моите провалени романтични връзки: човекът, който бяга от отговорност. Този, който се дистанцира, за да се почувства в безопасност. Който по принцип не е на разположение, освен когато има нужда от теб, който не отговаря на обаждания и не връща такива, освен ако не е по неговите правила… Тези хора винаги имат стратегия за бягство. Винаги. Те никога не допускат някого напълно.

В ретроспекция имаше много неща, които бих могла да определя като червени лампички. Бях на моминско парти и един мъж доста грубо ме сграбчи за вагината. Клубът се обади на полицията и го арестуваха. Аз й разказах историята през сълзи в следващите дни и тя ми каза, че всъщност проблемът бил в мен По-конкретно бил косата ми, която очевидно изглеждала „ПРЕКАЛЕНО СЕКСИ“. Това, че си отрязах косата, е съвсем отделен въпрос и събитие, за което още съжалявам и до ден днешен. Нейната гледна точка е нещо, на което аз никога няма да спра да се изумявам, независимо от кой ъгъл се опитвам да я гледам.

Също така имаше и ден, в който с радост й разказах плана си да осиновя дете като самотна майка. Тя обяви много рязка, че „не желае да участва по никакъв начин.“ Бях шокирана и не спирам да се шокирам и до днес всеки път, когато си помисля за този момент. Мисля, че това беше първият миг, в който разбрах къде ми е мястото в нашата връзка. В последствие разбрах, че тя ми е била ядосана заради неуместен коментар, който съм била направила, и това беше отправната точка, която използва като повод да прекрати приятелството ни.

Пишейки това, подскачам от радост, тъй като съм наполовината от процеса за осиновяване на дете. Заобиколена съм от ефирна мрежа от невероятни приятели, някои стари, някои нови, но всички еднакво ценни, защото са ми показали неведнъж, че ще са винаги до мен, в буквалния и преносния смисъл. Те са насреща, когато им звъня и аз съм насреща когато те ме потърсят, няма повече игнорирани гласови съобщения или студени WhatsApp съобщения, няма повече наказателно безмълвие или захвърляне в пропастта. Тези най-разнообразни приятелства са изпълващи взаимни демонстрации на любов и подкрепа, които носят светлина в живота ми. Това, поне за мен, е дефиницията за най-добър приятел и аз имам голям късмет да нарека така повече от един човек.

Прекратяването на приятелство, което не беше добре за мен, е едно от най-смислените неща, които съм правила. Моята бивша приятелка Ерика е жена, изискваща внимание и контролираща. А аз, в крайна сметка, я оставих да се държи с мен много по-зле от който и да било мъж, с когото съм излизала. Аз смятах, че това да си „добър“ човек, означава да не си тръгнеш. Толкова се радвам, че осъзнах, че приятелството е предназначено да ти дава криле и усещане за свобода, а не е задължение.

Познавам Ерика от години. С времето се сближихме и впоследствие установихме връзка онлайн, докато тя не се превърна в човека, на когото разказвам всичките си тайни. Тя идваше на представянията на книгите ми, аз й помагах с нейната бизнес стратегия и в крайна сметка дори ходихме на почивка заедно със семействата ни.

Тя обаче изглеждаше винаги да има проблем с другите си приятелки, винаги имаше история в детайли за това как някой я е предал. Отначало й съчувствах. После осъзнах, че е било предупредителен знак, който аз съм игнорирала. Ерика също никога не обичаше да прекарваме време в група, само тет-а-тет, и ако видеше в социалните мрежи, че съм била с друга приятелка, започваше да се държи пасивно-агресивно. Помня как ми написа един път „Ти каза, че си заета, но все пак си намерила време за Джесика* тази седмица.“ Това страшно ме ядоса, защото имаше и други хора в приятелския ми кръг, все пак. Нейният коментар ме накара да се почувствам все едно сме отново в детската градина. Докато останалите хора разбираха, че това да жонглираш бизнес, семейство, грижа за себе си и приятелства, е нещо, с което всички трябва да се борим, тя винаги правеше най-лошото заключение относно мен.

Спомням си как я видях един следобед и се почувствах все едно съм на сцена, изпълнявайки представление. Имах усещането, че аз насочвам разговора и решавам какво да правим. Тя се държеше, все едно дори не ме харесва понякога, но в същото време намекваше, че не полагам достатъчно усилия. Никой друг не ме караше да се чувствам, все едно се провалям спрямо тях и скоро започнах да предпочитам спокойствието на тяхната компания, вместо нейната.

Преди няколко години, напуснах Лондон, за да се преместя в Дербишайър и това беше повратна точка във взаимоотношенията ни. Спрях да й пиша цял ден, опитвайки се да намеря начин да й обясня, че считам нейната нужда от внимание за прекалено натоварваща, без да звуча като кучка. Не исках да я накарам да се почувства зле, но също исках да знае, че не можем да продължаваме така. В крайна сметка тя ме ме посрещна директно с въпроса дали нещо се е променило. Аз й казах, че динамиката между нас ме кара да страдам и че не намирам решение за това. Тя отговори, че ние трябва да сме или най-добри приятелки, или изобщо да не сме приятелки, което честно казано за мен дойде като облекчение Казах й, че имам нужда от време в личното си пространство, и оттогава не сме си говорили. Впоследствие аз се фокусирах върху връзките си с останалите хора и мисля, че тя направи същото.

Нито тя, нито аз сме „лоши“ хора, но просто заедно представлявахме дисфункционално дуо. Някои приятели упражняват един на друг прекалено много натиск, за да са си „всичко“, а това е нереалистично очакване. Не знам какво бих направила, ако я засека, но тя най-вероятно би ме подминала по най-демонстративния начин. Определено обаче си взех поука от това. Въпреки че взаимоотношенията ни не приключиха добре, този опит ме направи по-добра приятелка на онези, които са още в живота ми, и благодарение на това, че някой се беше възползвал от мен, сега мога да преценя кои взаимоотношения са базирани на здравословни граници, добрина и взаимно уважение. Това ми помогна да чувствам някои от приятелствата си още по-благотворни и е надявам Ерика да е открила същото.

„Започнах да усещам тревожност, когато видех името да се появява на екрана ми“

Не всички приятелства приключват с нож в гърба, избухване в пламъци или скандал от нечувани пропорции. Пораствайки, те просто се изчерпват. Така приключи последното ми приятелство, никакви сълзи или сцени, а съвсем цивилизовано, макар и доста неудобно обаждане Моето приятелство с Надин* започна с много по-голям размах, отколкото с този, с който приключи. Точно се бяхме запознали след завършването ни, когато все още имахме енергията да посещаваме тези безкрайни и бездънни откъм пиене брънчове, и да се справяме с последвалите болки в стомаха от прекаленото много ядене и пиене предишния ден.

Така и не разбрах дали Надин се промени, или аз се промених, или и двете, но след няколко години нещата започнаха да се пропукват. Например нейните перманентни подигравки към другите. Тя не ползваше остроумието си за готини шеги, а за правене на злобни коментари и лични атаки. Никога не съм претендирала да съм над нещата, ако става дума за яка сесия на храна, но започна да ми става ясно, че никой, дори и най-близките и уважавани хора около нея, няма да бъдат пощадени от острия й език. Тя ме забавляваше с интимни детайли от живота на хората, разказваше ми страхотии за онези, на които се беше усмихвала допреди малко. Един път прекара половин час на телефона, опитвайки се да ме накара да злословя по адрес на една позната, с която имам само добри взаимоотношения. Започна да бучи и да трещи, защото отказах да се включа. Усещах тревожност, когато видех името й да се появява на екрана ми. Всеки мой опит да противодействам на нейната безкрайна негативност спрямо другите беше посрещан с презрително въртене на очи към неспособността ми да разбера дадена шега.

Така и не чух тя да ме критикува директно и не съм получавала подигравателно съобщение по мой адрес очевидно предназначено за някой друг. И точно поради тази причина се тюхках и чудех дали пък отдръпването ми не е било твърде сурово. Но нейната готовност да хвърли останалите си приятели на вълците ме караше сериозно да се питам дали това е някой, който искам да имам в живота си. Също се чудех дали не съм пощадена от отношението, за което повечето от най-близките й приятели не подозираха.

Когато започнах да се дистанцирам, тя се обади и попита какво е направила. Бях честна с нея, не беше направила нищо. Но хапливостта й не трябваше да е насочена към мен, за да ми влияе. Тя го прие като лична атака. Точно бях навлязла в средата на 20-те ми години, период, в който бях започнала да мисля по-целенасочено за това кого и какво имах в живота си и най-важното, защо. Това очевидно занижи толерантността ми към тип поведение, което е можело и да мине между капките преди. Аз продължавам да смятам, че тя не е лош човек, и не беше необходимо да е такъв, за да приключат нашите взаимоотношения. Ако се бяхме срещнали сега, е много малко вероятно да станем приятелки. Сдушването около едни и същи телевизионни сериали или способността да пием коктейли след работа не би продължило дълго. За разлика от семейството, имаме лукса да избираме приятелите си и идеята, че някоя от нас трябва да бъде наранена страна във взаимоотношенията преди пътищата ви да се разделят, е грешна. Това да продължиш напред, не е наказание или присъда, просто е част от това да пораснеш.

*Имената и местата са променени.