Кога позитивизмът се превърна в отрова?

„Започнах да се интересувам от подобно съдържание преди около четири години, когато се преместих от Великобритания в Нова Зеландия. Това, да бъда далеч от дома, означаваше да преживея много моменти на самота и тъга. Винях се, че се чувствам така. В крайна сметка аз взех решението да дойда на това красиво място. Трябваше да бъда щастлива и благодарна. Започнах да следвам много инфлуенсъри, чието съдържание бе фокусирано в щастието и менталното здраве, и всичко тръгна оттам. Хората от тези профили винаги бяха там, за да ме поглъщат с този идеал. Смятах, че е чудесен начин да прекарвам времето си.“

Две години по-късно обаче Амелия осъзнава, че цялата тази позитивност работи срещу нея.

„Имах невъзможни стандарти към себе си. Опитвах се да правя всички онези неща, които инфлуенсърите правят, за да живеят „най-добрия си живот“. Горях мостове между себе си и хората около мен, станах асоциална. През 2018 г. си казах „майната му!“. Исках да си върна баланса и да възстановя връзката си с хората. Все още практикувам някои от нещата, които помагат за здравето ми, но не изпадам в крайности.“

Макар и тогава да не е била наясно, Амелия се е сблъскала с нещо, което се нарича „отровна позитивност“. Това е термин, използван от психолозите, с който те обясняват как поведението на една личност може да бъде толкова отдадено на хубавото, че да не отделя време и внимание за обработка и приемане на лошото. И то до такава степен, че се стига до пълното отричане на реалността. Звучи познато, нали? Както повечето от нас, ти също вероятно следваш не един Instagram акаунт, пълен с мотивационни цитати. Ще рискувам да предположа и това, че поне веднъж си притежавала дневник или планер, в който да си записваш позитивни, вдъхновяващи неща. Но си го купила в сив, неприятен ден, в който си била изтощена и отчаяна: от световната ситуация, от работата (или липсата на такава), или без някаква конкретна причина. И ето, че вече скролваш сред множество публикации, които искат да видиш „светлата страна на нещата“. Но това накара ли те да се чувстваш по-добре? Или веднага започна да се самообвиняваш, че си имала лош ден, но не можеш да забравиш за лошото, както успяват всички останали?

Тези проблеми получиха фокус, по време на глобалното движение Black Lives Matter през 2020 г. Сблъсквайки се със стената на травмата, едновременно с миналото и бъдещето, едновременно с виртуалния и живия живот, много черни хора заговориха за трудността да откриват позитивната страна на нещата, да намерят смисъл в своите страдания. Човешкият инстинкт да търси позитивното, може да бъде мощен инструмент, действащ в наша полза. Но понякога той обезсилва негативните ни преживявания, в центъра на които е нещо лошо и трудно. Понякога да си кажеш: „Да, това е ужасно“, е най-доброто, което можеш да направиш.

Но защо токсичната позитивност се „продава“ като топъл хляб? В ситуация, в която разговорите за менталното здраве са нещо естествено, а светът е изправен пред предизвикателства, хората неминуемо търсят начини, за да се справят с всичко това. Но алгоритъмът от позитивни постове, които те „зареждат“ с допамин, надделява и нараства като лавина, а с това заличава истински значимите разговори за здравето и благополучието ни. В опита си да изпълним дните си със светлина, започнахме да отричаме мрака. А това е пагубно.

Какво се случва, когато позитивността се превърне в болестно състояние? Алис, която поддържа акаунт на майка в Instagram, носещ името „Мама и Пея“, споделя, че е стигнала до изтощение.

„Първоначално профилът ми бе за интериор, но промених съдържанието с лайфстайла на една майка, веднага щом разбрах, че съм бременна. Много скоро усетих напрежението от това да се състезавам с другите кой е по-позитивен. Нещо, което едновременно те изсмуква, но харесванията, които получават, са пристрастяващи. Отделях цяла вечност, редактирайки и пренаписвайки позитивни и вдъхновяващи постове. В един момент започнах да усещам тревожност. Осъзнах, че споделям съдържание в интернет, с цел да бъда харесвана, а не щастлива.“

Алис разбира, че условията на тази игра имат твърде висока цена. За да избяга от омагьосания кръг, по-рано тази година тя се отказва от блога си. Сега тя вече поства веднъж в седмицата.

„Често се чувствам притисната от този тип съдържание в социалните мрежи. Но последното нещо, което желая, е да имитирам щастие, когато очевидно не се справям добре“, казва тя.

Но не става въпрос само за това, което качваш в мрежата. Когато попаднеш в този алгоритъм, ти коментираш други „позитивни“ постове, търсиш ги: „Трудно е, защото усещаш, че не си като другите, не отговаряш на очакванията им за щастливи мисли и емоции, които имат към теб. Чувстваш, че играеш роля.“

Алис, както много други, усеща напрежението от това да поддържа фалшивия си персонаж. Сякаш, ако не играе по правилата, тя не може да оцелее в средата на неподправеното щастие в социалните мрежи.

Това е поведение, с което се бори и уелнес инфлуенсърът Фатима Банестър. В 20-те си тя преодолява спонтанен аборт, но вместо да скърби и да пребори трудния момент, тя получава нездравословен съвет от познат: да бъде благодарна. „Казваха ми: „Е, поне се е случило в първия триместър. Трябва да се радваш, че не е станало в по-напреднала бременност. Винаги можеш да забременееш пак!“. Чувствах се така, сякаш страданието ми е незначително, че чувствата ми не са истински, затова имах нужда да бъда чута. Това беше повратна точка за мен.

Смятах, че това да насилвам позитивните мисли в себе си, е правилно. Че просто трябва да си налагам. Че животът ми е дар, а това, че съм толкова гневна, тъжна и депресирана, е неблагодарност от моя страна. Сега обаче не мисля така. Да си позитивен, е страхотно, но аз си оставям място и за нещата, които трябва да преборя в живота с. И много от тях не са никак позитивни.

Психотерапевтът и експерт в менталното здраве Миймей МакКинли е напълно наясно, че ние, като човешки същества, сме далеч по-комплексни, отколкото смятаме: „Идеята да бъдем щастливи през цялото време, или че щастието е ултимативната цел в живота, е илюстративен пример за перфекционизъм, за стремеж към съвършенство. А, както знаем, съвършенството не съществува. Да бъдем уязвими, да имаме негативни чувства и мисли, е част от живота, част от същността ни като хора. Напълно нормално е да бъдем тъжни, ядосани, да изпитваме ревност и т.н.“

Това движение ме завари в една вторнишка сутрин. Бях в началото на 20-те си. Вече втори месец взимах антидепресанти, като научих, че човешкият мозък е много по-комплексен, отколкото съм предполагала като малка. Тогава нещо прикова вниманието ми в моя Instagram фийд. Попаднах на пост, който ми казваше: „Избери щастието“. Ето го, черно на бяло, с красив шрифт – самото щастие, което бях търсила под дърво и камък. Този пост ми казваше, че депресията ми е избор. Това ме втрещи. Дойде тревожността, а после и страданието от мисълта, че аз съм си причинила това. Аз не опитвам достатъчно упорито, аз съм причината да не бъда щастлива.

В този момент реших, че умът ми е проект и трябва да го „ремонтирам“ веднъж завинаги. Купих си тефтер, в който има „задачи за щастие“, които да изпълняваш. Там ми се казваше, че потеглям на „приключението“, в което ще „постигна целите си“ и ще заживея нов живот. Точно думите „приключение“, „излекуване“, „постижения“ ме накараха веднага да купя тефтера, без дори да поглеждам цената. Но всичко това те кара да мислиш, че ако следваш конкретните стъпки, работиш усилено, то ще успееш да стигнеш до онова щастливо място в ума си, което изглежда, че всички около теб вече са открили. Решаваш, че всичките ти проблеми могат да бъдат решени срещу 12,99 паунда.

„Зад всичко това се крие отрова“, казва Ребека Спаркс, психотерапевт в Лондон. „Не, по никакъв начин не съм против социалните мрежи. Но имам против онези акаунти със съдържание, заблуждаващи ни и влияещи негативно на менталното ни здраве. Добрият начин на живот и менталното здраве могат да са пряко свързани, а в тези акаунти откровено ти заявяват, че противоотровата за депресията е просто… да бъдеш позитивен. Ако беше толкова просто, щях да съм безработна. Всеки, който има ментални борби, започва да се чувства виновен и безпомощен. Защото му се дава свръхпроста панацея – просто запиши на лист за какво си благодарен, и всичко ще бъде наред.

Това обаче не помага. Това съдържание обикновено дава празни обещания, рекламирайки щастието като стока. Проучванията на Harvard Health Publishing вече показаха, че благодарността помага да „си припомним добри преживявания, да подобрим здравето си, да се справим с неволите си и да изградим силни връзки“. Но всичко това работи, само ако имаме готовност да посрещнем и лошото, което също е налице.

Купуването на подобни тефтери и дневници, бе кратък път към вината. Мислех си, че те ще ме „поправят“. Но сега, години по-късно, пак се предавам пред тях. Но вече виждам тези тефтери такива, каквито са. Упражнения за мозъка. Така не се разочаровам. Продължавам да си водя дневник с неща, за които съм благодарна. Но не се насилвам да го правя всеки ден. Понякога с цели седмици не пиша нищо. Нямам очаквания, че това ще промени живота ми, но пък ми помага да остана в настоящия момент“, казва Амелия.

В момента говорим за ментално здраве повече от всякога. Въпросът е как говорим за него? С ретроспецкия от по-слънчеви времена. Когато си „купуваме“ тази безпощадна позитивност, не е ли защото се страхуваме да се изправим срещу негативността?

„Опитах се да бъда честна в мрежите, когато имам лош ден. Но тогава те заливат онези коментари, които те карат да съжаляваш, че си бил откровен. И след това всички смятат, че си се провалил, защото не си споделил нещо крайно позитивно“, казва Алис.

Изглежда, че ние, човешките същества, просто не обичаме константната позитивност. Това е като твърде любезната ти, винаги премерена приятелка, от чиято уста винаги си искала да чуеш поне веднъж някаква критика по нечий адрес. Затова д-р Натали Датило – клиничен психолог от Brigham And Women’s Hospital в Бостън – казва, че отровната позитивност е като да насилваш някого да яде сладолед, когато не му се яде сладолед. Това е и причината проучванията на The Journal Of Neuroscience да открият, че хората, определящи себе си като позитивни, са по-склонни да се залъгват, че лошите неща ги застигат по-трудно, отколкото останалите. Това ги прави по-малко взискателни и предпазливи при вземането на решения.

Ако и на теб, както на мен, са ти казвали че си „негативна“ в някакъв момент от живота ти, ти със сигурност знаеш как това мигновено те прорязва право по слабото място. Не можеш да си представиш колко пъти са ме обстрелвали с това, по време на спорове, в които се опитвам да обясня, че всъщност съм много позитивен човек. Понякога са ми го казвали, заедно с куп други комплименти, но аз чувах само тази дума – „негативен“. Тогава някак инстинктивно започвам да се боря с тази дума, която ме оскърбява, губейки разсъдък от гняв. Но защо? Да имаш способността да оцениш и мрака, и светлината, трябва да бъде считано за добро. Това показва баланс. Готовността да признаеш всички части на цялото, а не само парче от него.

Ние хората сме склонни да мислим нещата като „черно-бели“. Но животът не е такъв. Той е сложен, макар и да се опитваме да го опростим. Затова попкултурата ни казва „позитивността е добра, а негативността – лоша“. Да мислим в такива бинарни опозиции, ни улеснява, но крайната позитивност не заслужава овациите ни. Ние трябва да признаем, че лошите неща са факт, те се случват и трябва да бъдат посрещнати. Щастието винаги върви ръка за ръка със своята противоположност.

Акаунти, които откриват хубавите неща в живота, без да захаросват съдържанието си

• Carissa Potter Carlson: @peopleiveloved
• Sophia Joan Short: @sophia.joan.short
• Janea Brown: @jnaydaily