Как менструалният ми цикъл ме кара да се самоунищожавам

Това е състояние, през което много жени преминават тихо и тайно, докато то съсипва живота им. Емили Грейс, 30, обяснява как предменструалното дисфорично разстройство (ПМДД) в продължение на повече от десетилетие е нанесло огромни щети върху менталното и физическото й здраве…

Чуй ме...

© iStock

​Преди в семейството ми имаше редовна шега. „Да не би да ти идва?“...

...питаше майка ми с усмивка на лице. Тя ми задаваше този въпрос, ставайки свидетел на един от многото ми емоционални сривове. Но аз не бях просто раздразнителна в тези моменти, не започвах да плача за щяло и за нещяло, както много от нас правят, малко преди менструалният им цикъл да дойде. Вместо това, повече от десетилетие, аз нямах абсолютно никакъв контрол над живота си – и никой не разбираше защо. И как можеха и да знаят, като самата аз не познавах себе си?! Имах любящо семейство, добри приятели, чудесна кариера. Трябваше да съм щастлива. Но не бях. Оказва се, че отговорът на този парадокс се крие в шегата на майка ми. Депресията ми, тревожността, анорексията, всички те се свеждаха до едно – менструалния ми цикъл. Но защо отне 14 години и безброй свръхдози, преди да бъда диагностицирана?

Всичко започна, когато бях на 12 години. Преди това бях щастливо дете, израстващо в Дарбишър, Англия, с майка ми, баща ми и по-малкия ми брат. Но ето, че започнах да се събуждам като буреносен облак. Измъчваха ме натрапчиви мисли, които прерастваха в чувство на паника и предусещане за нещо лошо. Налице бяха и физическите симптоми – главоболие, безсъние и летаргия, която караше да усещам костите си като бетон. Имах само една почивка: пет дни в месеца, в които се чувствах добре, както старото ми Аз. Можех да се смея с приятелите и семейството си и да си мисля „Ето, върнах се, всичко е наред“. Но това не продължаваше дълго.

Тийнейджърските ми години минаха като в мъгла. Чувствах се като воайор, наблюдаващ живота си отстрани. Виждах как всички се забавляват и са щастливи, освен самата аз. Чувствах се безполезна, малоценна. Всеки провал ме плашеше – само при мисълта дали ще получа отлична оценка в училище сякаш беше на живот и смърт, получавах паник атаки. Стоях по време на училищните уроци и си мислех: „Не мога да се справя…“. Това изречение кънтеше в главата ми, докато не получавах хипервентилация и излизах от класната стая. Прекарвах цялото си свободно време, за да уча и да наваксвам изпуснатото, вместо да съм навън с приятели или изобщо да си помисля за влюбване в някое момче. Чувствах се самотна. Тревожна. Мразех живота си.

Посещавах лекар след лекар и бях диагностицирана със синдром на хронична умора. После ме диагностицираха с депресия, а след това и с анорексия. Да, аз наистина страдах от анорексия. Тренирах като полудяла всеки ден – вместо да обядвам в училище, тренирах, а когато се прибирах вкъщи, излизах да тичам, докато спра да усещам краката си. Сега, когато погледна назад, разбирам, че просто съм търсела усещането си за контрол – където и както бих могла да го намеря.

Когато влязох в Саутхемтънския университет, за да следвам физиотерапия, реших, че само така ще избягам от всичко това. Смятах, че смяната на обстановката, фактът, че съм далеч от дома, ще накара и проблемите ми да изчезнат. Но вместо да завързвам нови приятелства и да излизам по партита, дълбаех все по-дълбоко в дупката, в която вече се намирах. И така, докато един ден не се озовах на пейка в парка, взимайки свръхдоза. Сякаш бях изгубила всяка капка контрол, която е възможно да имам. Не, не исках да умра – просто исках всичко това да спре, да си поема дъх от тревожността и усещането си за безполезност, които ме изяждаха отвътре.

Всяко нещо с времето си или с... цикъла ти

Когато се събудих, бях в болница. Нямах представа как съм се озовала там. Веднага започнах да мисля за семейството си. Как бих могла да им причиня това? Но угризенията и вината не ме измъчваха дълго. Доста бързо свръхдозите станаха мое ежедневие – не исках да спирам да го правя, защото имах нужда този необясним хаос в тялото и ума ми да спре. Имаше случаи, в които се молех да съм в кома, за да може все още да съм жива, но да не трябва да мисля, премислям, да не трябва да чувствам всичко това. Жадувах за това изключване.

В крайна сметка, очевидно се наложи да ме разпределят в кризисна група и да бъда сложена под наблюдение. Но това направи моята печална реалност още по-ясна пред очите ми, а фактът, че съм непрекъснато наблюдавана, ме накара да бъда още по-потайна в действията си. Приятелите ми бяха свикнали да ме виждат как пропадам, но аз бях скрила най-лошите части от преживяванията си от тях. Предозирах тайно и те нямаха представа. Имаше случаи, в които се събуждах сама и изпадах в паника. Обаждах се на кризисния екип, откъдето понякога пращаха линейка, за да бъда закарана за лечение. Приятелите ми ме умоляваха да спра. Но не исках да слушам. Бях убедена, че моето Аз не си заслужава техните тревоги.

Един ден майка ми дойде без предупреждение в апартамента ми. Намери ме в най-отчаяното ми състояние, след взимане на нужните субстанции, свита като мишка в ъгъла на стаята. Не помня много от този ден, освен че майка ми беше абсолютно съкрушена. Но вината, която усещах, не ме спираше. През последната година от следването ми, бях вкарвана в болница със свръхдоза повече от три пъти, без знанието на родителите ми.

Въпреки всичко случващо се, аз успях да си взема изпитите. Мотивирана от страха си от провал, пренаписах дипломната си работа пет пъти, стоейки будна по цели нощи. Завърших през 2012 г. и скоро имах работа на пълен работен ден, намираща се на 30 минути от дома на семейството ми. Нанесох се в къща под наем, споделяйки я с непознат. Обичах работата си толкова много, че отказвах да изпусна и ден от нея, но настрана от всичко това, животът ми продължаваше да бъде същият. Три години по-късно анорексията ми беше стигнала критично състояние, дотам, че не можех да върша работата си както трябва, затова мениджърите ми категорично ми наложиха да си взема отпуск. Майка ми ми готвеше ястия, които не вкусвах, даваше ми нужните лекарства (следеше да не превиши дозата) и излизаше с мен на разходки. Чувствах се така, сякаш животът ми бе спрян на пауза.

Цикълът ти се побърка? Вкарай го в правия път

Вижте повече

Цикълът ти се побърка? Вкарай го в правия път

Какво да правиш при нередовен менструален цикъл и защо изобщо ти се случват подобни гадости?

Как пъзелът се нареди

Някъде по това време лекарят ми започна да забелязва нещо. Ходех при тази жена през последната година и тя беше по-различна от всеки медицински специалист, при когото съм била. Колкото и лоши да ставаха нещата, тя винаги вярваше, че аз мога да се справя с тях. От редовните ми посещения тя успя да забележи повтарящи се явления: винаги състоянието ми бе най-зле, само ден преди менструалният ми цикъл да дойде. Тя предположи, че може да имам предменструално дисфорично разстройство (ПМДД). Никога не бях и чувала за това. Накратко обяснено, ПМДД е подобно на ПМС, но умножено по много, като засяга 5,5% от жените в света. 30% от страдащите преживяват толкова тежко синдрома, че са склонни дори към самоубийство.* Ефектът му започва по време на овулацията и обикновено приключва две седмици след приключването на цикъла. Симптомите могат да включват неумолима тревожност, психоза, депресия и, най-лошото, склонност към това да нараняваш себе си и другите. За разлика от ПМС, ПМДД може да бъде толкова изтощителен, че да направи работата, социалните контакти и връзките невъзможни за по-голямата част от месеца (както по-горе стана ясно, има само пет дни почивка). Причините за предменструалното дисфорично разстройство все още са неясни, но се смята, че хората, които го имат, са много по-уязвими на хормоналните промени, които идват с менструалния цикъл.

Защо цикълът ти се бави

Първоначално си помислих, че това е лудост. Възможно ли е цикълът ми да има толкова огромно влияние над мен? Но през годините аз следях менструацията си календарно и си записвах менталните състояния, през които минавам, в блога си. С новото предположение на лекаря ми, свързвайки го с всичко, което имам черно на бяло, бях шокирана от това, което излизаше наяве: всеки път, когато цикълът ми е идвал, менталното ми здраве е започвало да се разклаща значително. Всичко пасваше идеално на новата диагноза. През 2016 г., когато бях на 26, официално ми бе поставена диагнозата ПМДД.

Предполагаше се, че прогестеронът в тялото ми не е балансиран, затова започнах хормонална терапия с естроген, който да потиска менструалния цикъл.

Различни лечения са препоръчителни за различните хора и техните специфики, но хормоналната терапия проработи при мен. Докторите предизвикаха временна менопауза в организма ми по химически начин. Тя симулираше хистеректомия (хирургично отстраняване на матката, бел.ред.) и тялото ми спря да произвежда прогестерон само. Това бяха най-прекрасните три месеца в живота ми. Не е имало и ден, в който да се чувствам депресирана. Не вярвах, че е истина. Възползвах се от състоянието си, за да си съставя списък с желания, които да следвам, и с това да променя живота си. За много хора тези радости са незначителни, или те вече са ги изпитвали в детството си. Затова списъкът включваше неща, като това да посетя ресторант Planet Hollywood в САЩ, както и да отида на Международния фестивал на балони с горещ въздух в Бристъл. Исках също така да видя кривата кула в Пиза. С най-добрата ми приятелка си направихме четиридневна екскурзия до Италия. През цялото време трябваше да имам готовност, ако менталното ми състояние се влоши, да се прибера незабавно вкъщи. Но освен това притеснение, нищо друго не ме тревожеше. Разхождах се край кривата кула в Пиза и това бе първата ми екскурзия от пет години насам. Вдишвах жадно топлия италиански въздух. На това място и в този момент реших, че никога не мога да понеса да се върна към предишното си състояние.

Моята утроба, моите правила!

© iStock

Временна промяна

Един следобед, две години след поставената диагноза, докторите ми разкриха нещо. Тази „химическа менопауза“, която бяха предизвикали тогава, не е дългосрочно решение на проблема ми, защото да караш тялото ти да не произвежда прогестерон дълго време, може да причини опасен, неестествен растеж на клетките. Те ме посъветваха, че трябва да обмисля варианта за истинска хистеректомия, да премахнат матката ми, яйчниците ми и фалопиевите ми тръби. Доста по-леки опции са имали други хора с ПМДД, но за съжаление на мен не ми се даваше друг избор.

По пътя за вкъщи започнах да мисля и премислям. Имах две опции: наистина ли искам бъдеще, в което не мога да имам дете? Исках да имам семейство от ранна детска възраст. Как ли ще се почувства майка ми, когато научи, че за мен тази врата се затваря? Тя винаги е искала внуци. Но в същата вечер, когато проведох разговор с нея, осъзнах, че ако това отново ме връхлети, майка ми ще изгуби мен, нейното дете. Предменструалното дисфорично разстройство ме правеше суицидна. Не можех да продължавам да причинявам това на семейството и приятелите си. И как бих могла да имам дете, когато очевидно не мога да се грижа за себе си?

Хистеректомията ми бе насрочена за 7 май, 2019 г. Беше невероятно красив пролетен ден и аз се събудих рано, чувствайки се силна и жива. Това щеше да бъде първият ден от остатъка от живота ми, от новия ми живот. Но все още имаше мъничко съмнение у мен. Бях ли взела правилното решение? Ами ако това не проработи? Майка ми и баща ми дойдоха с мен, бях стегнала багаж за една вечер. Сложих го в куфар, с драпирана картинка на утроба, която има мантия на Супермен – подарък от приятелките ми за късмет. По пътя за болницата, в колата си пуснах Fighter на Кристина Агилера.

Процедурата продължи два часа и половина. Сложиха ми пълна упойка. Когато се събудих, бях замаяна и не можах да повярвам на очите си. Майка ми и баща стояха до мен, за да ме поздравят. Останах в болницата още две нощи и се възстанових както физически, така и психически. В деня на изписването си вече се чувствах толкова свежа, че се присъединих към приятелите си в бара.

След хистеректомията живея живота, който винаги съм искала, но никога не съм смятала за възможен. Всеки един от симптомите ми на ПМДД изчезна. Сега мога да си представям бъдещето – да имам къща, да имам деца и изобщо всичко, което досега никога не съм била в състояние да желая. Замразих яйчниците си и един ден бих опитала със сурогатна майка. Това е доста скъпа опция – излиза около 30 000 паунда и не съм сигурна, че е за мен. Мечтая да си осиновя дете един ден – независимо дали съм във връзка, или не. До момента дори не се бях замисляла за излизане по срещи.

Разбира се, операцията може и да ми върна живота, но никога не може да изтрие болката, която изживях през всичките тези години. Изгубените ми години не могат да се върнат. Години, в които странях от приятелите си и не можех да се свържа истински с никого, години, в които прекарвах нощите си под юргана, да не говорим за това, което причиних на тези, които обичам, а и на самата себе си. Сега хранителното разстройство, съпътствало живота ми от години, изчезна, а след операцията не съм имала случаи на самонараняване. Тази процедура ме освободи. Да, до края на живота си трябва да остана на хормонална терапия, която да запълва липсите в организма ми, но това е малка цена, която трябва да заплатя, на фона на това, че си върнах живота. Много жени, страдащи от ПМДД, отнемат живота си. Аз можех да съм една от тях.

Организирах голямо парти след операцията, за да отпразнувам новото начало. Докато пиехме шотове от ягодов бейлис и играехме на игри с яйца (чувството за хумор бе важно), осъзнах, че се смея. Правех го за пръв път от години.

" След хистеректомията живея живота, който винаги съм искала, но никога не съм смятала за възможен."

© iStock

Зад кулисите:

Никола Фейхей

„Трудно е за вярване, че Емили, която е пълна с живот пред мен, докато обядваме и си говорим, е изживяла 17 години от живота си в страдание. Сама имам подобен опит, макар и не толкова тежък. Когато отидох при личния си лекар, който е мъж, и му казах за симптомите си, той буквално се изсмя на възможността за същия проблем, но сега търся второ мнение. Доста има да се изследва, за да се разпознае това разстройство, което може да отнема животи.“

„Един ден не се озовах на пейка в парка, взимайки свръхдоза“

© iStock

Мислиш, че може да страдаш от ПМДД? Ето какво да направиш…

Разпознай симптомите

Те може да са на емоционално ниво, като смяна на настроенията, усещането за претовареност, суицидни мисли. Може и да се проявяват физически – като проблеми със съня, силни главоболия. Обикновено изпитваш симптомите седмица преди цикъла, но е строго индивидуално за всички.

Води си дневник

Лекарят ти може да те помоли да си водиш детайлен дневник със симптомите няколко месеца. Ако усещаш, че лекарите не взимат проблема ти сериозно и не ти дават подобни задачи, сама свърши тази работа. Можеш да си изтеглиш и приложение от интернет, в което лесно да илюстрираш емоциите си, и после да проверяваш как си се чувствала.

Обърни се към някого, на когото можеш да разчиташ

Такъв човек може да ти съдейства за всичко, да идва с теб на прегледи и да ти помага да изразиш проблема си. Когато имаш свой застъпник в кабинета, ще си по-спокойна, че лекарят те изслушва. Може да е някой от семейството или просто приятел, на когото вярваш.

В случай, че имаш мисли за самонараняване или самоубийство, свържи се на телефона за спешни случаи 112.

Емили откри помощ и подкрепа на сайта pms.org.uk