Голямата приятелска разлъка

Прия, 35 г., е на върха на щастието, когато разбира, че е бременна. Тя е първата жена в приятелския ѝ кръг, която става майка, и е шокирана, когато вижда, че някои от приятелите ѝ започват да я изолират от живота си.

„Нали няма да си от онези майки, които през цялото време дрънкат за детето си?“ Тъкмо бях съобщила новината за бременността ми на най-близките ми приятелки по време на празнична вечеря, когато след първоначалното въодушевено пискане и прегръдки някои от коментарите, които чух, ме накараха да се зачудя до каква степен всъщност мога да разчитам на подкрепата на тези жени. Всички от компанията ми са част от живота ми от около две десетилетия. Някои от тях искат да имат деца в бъдеще, но аз съм първата, която наистина стана майка.

Сега синът ми е на четири месеца и първоначалните ми страхове се потвърдиха – оформи се дистанция. Не съм виждала някои от момичетата от онази вечеря насам. Появата на дете в живота ти сама по себе си е толкова преобръщащо всичко преживяване – да видиш промяната в тялото си, хормоните, притесненията какво те очаква в бъдеще, че неминуемо се чувстваш различна и изолирана. А на всичкото отгоре съпругът ми продължи да си е все така близък с неговите приятели, от което аз се чувствах още по-самотна.

Раждането на сина ми беше тежко изпитание – нещата не преминаха, както се надявахме. Но тъй като никоя от приятелките ми не е раждала, нямаше с кого да говоря. Беше неловко, когато някои от момичетата все пак дойдоха да ме видят – почти имах усещането, че просто отмятат някакво задължение. Ето, дойдоха да ме видят мен, да видят бебето, само че нямах чувството, че истински се интересуват от това как съм.

Още по-трудно е, когато ми изскочат постовете им в Instagram. Понякога скролвам и виждам, че са ходили на вечеря заедно, че са излизали някъде. Имам чувството, че сякаш преминавам през период на траур след смъртта на живота, който водех преди – живот, който сега е напълно различен. Създадох нови познанства с други жени с помощта на приложения за нови майки, както и с жени, с които се запознах по време на пренаталните класове. Те ми помогнаха, хубаво е да имам около себе си хора, с които сме обвързани с общата нишка на майчинството. Но въпреки това старите ми приятелки продължават да ми липсват, както и връзката, която имахме.

И ти ли преминаваш през нещо подобно? Терапевтката Джоуди Карис казва: „Ако в

момента в живота ти най-доминиращата роля, която изпълняваш, е тази на родител, няма смисъл да се преструваш, че това не е така, и да се опитваш да бъдеш онази, която си била преди раждането на децата. Дистанцирана ли си, или чувстваш ли, че другите се дистанцират от теб заради нарастващата разлика в житейските ви избори? Ако можеш да определиш какво в твоето държане допринася за ситуацията, ще имаш повече власт над това как да я промениш или изместиш.

Седни да поговориш с приятелите ти. Опитай се да проявиш любопитство за това как се чувстват те и какво може би се случва помежду ви. Фокусирай се върху намирането на решение – може да си поставите две или три цели, като например да се срещате веднъж на няколко седмици без деца, след това да направите нещо заедно с децата или може би да се научите на нещо ново заедно. Тази отдаденост към приятелството затвърждава, че и на теб, и на приятелите ти им пука за отношенията ви.“

След като в средата на 20-те си години Шейна открива, че има автоимунно заболяване, тя решава, че не иска да поема по пътя на майчинството. И сега, на 31 години, има чувството, че е изтласкана от групата на приятелките си от университета.

Забавното е, че аз обичам децата: притежавам всички качества, за да съм най-добрата леля. Но когато лекарите ми казаха, че заради поставената ми диагноза ще ми е по-трудно да имам деца, се замислих „Искам ли да имам деца? Бих ли искала да причиня това на тялото си?“ И дълбоко в мен отговорът беше „не“.

Отдалечих се най-вече от компанията ми от университета. Бяхме най-добри приятелки, но физическото разстояние – и житейските избори – бяха това, което ни раздели.

Голяма част от приятелките ми от университета са вече родители. Преди имахме общи неща помежду си, но много от тях вече се интересуват само от децата си. И аз обичам децата им, но желанието ми да говоря за проблемите с намирането на детска градина и смяна на пелени, си има граници. Просто имам чувството, че вече няма много какво да вложа в отношенията ни. Продължаваме да поддържаме връзка, просто не съм част от основната група. Виждам в груповия ни чат, че се уговарят да съберат децата си да си играят заедно и споделят техни снимки. И усещам, че вече не пасвам в този приятелски кръг.

Като дете, майка ми ме научи на важен урок, според който съществуват три типа отношения: причинни, сезонни и пожизнени. Сега осъзнавам, че групата ми приятелки от университета е била само сезонна. Тъжно е и ако не бях толкова силна и решителна, бих се разстроила, че ме изолират. Но тъй като вървим в много различни посоки в живота, засега нямам проблем да се отдалеча.

Когато се запознавам с нови хора, да чуя, че те не искат деца, е огромен зелен флаг. Това обаче не означава, че не бих могла да се разбирам с хора, които са родители. Най-добрата ми приятелка чака бебе и аз искам да съм важна част от живота на това дете. Знам, че ще прекарваме много време заедно – но дадох на приятелката ми ясно да разбере, че въпреки че съм много щастлива за нея, ще ни се наложи да полагаме усилия, за да намерим време само за нас двете. Ще трябва да сме в състояние да функционираме като единица, отделена от детето ѝ. Имам късмет, че тя разбира, че аз нямам дете и че искам това да си остане така. Тъжно ми е, че изгубих приятели, но просто се опитвам да гледам на това като на растеж. Откривам нови хоризонти и не мога да взема всички със себе си на това пътешествие.

И ти ли преминаваш през нещо подобно? Карис казва: Полезно е да си зададеш въпроси, като „Харесва ли ми и печеля ли нещо от това да бъда с техните деца?“ и „Това ли искам, или искам време само с приятелката ми, или по малко и от двете?“.

Първо, реши от какво се нуждаеш да получиш в момента от това приятелство и след това попитай какво другата страна се нуждае да получи от теб. И как можете да се срещнете по средата? Ако сте се съгласили да се виждате веднъж в месеца с приятелката ти и децата ѝ, не отивай, заредена негативно на срещата, а се отдай на момента. В противен случай изживяването ще те изцеди емоционално и ще те остави с чувство на неудовлетвореност. Реши какво е наистина „да“ и „не“ и за двете ви и решете заедно: „Ще се получи ли?“. И тогава ти остава да се надяваш, че и другата страна ще бъде също толкова ангажирана.

Иси има голяма група приятелки от гимназиалните години – компания, оформила се на базата на оставания с преспивания, купони по къщите и заедно прекарани летни ваканции. Сега Иси е на 24. И тя, и приятелките ѝ градят собствени кариери, но разликата в заплатите, които получават, се оказва ново и трудно за преодоляване предизвикателство.

Израснала съм в Брайтън и през гимназията бяхме голяма компания приятелки – плюс неколцина, които познавах още от началното училище, така че, общо взето, всички сме си приятелки от детинство. Между 14- и 19-годишна възраст бяхме неразделни: правехме купони, оставахме с преспиване една у друга и излизахме заедно всеки уикенд. По отношение на академичните ни успехи бяхме смесена група – някои от нас бяха супер отличнички и влязоха в топ университети, а други избраха да не поемат в тази посока. Чак когато всички се преместихме в Лондон, наистина забелязах фрагментацията в приятелството ни. Кариерите ни са много различни. Аз работя за младежка благотворителна организация на име The Mix, а две други момичета от компанията ни са учителки. Няколко души обаче са държавни служители, една е учен. Те печелят доста пари, но и работят страшно много. Това значи, че ако ходим на кръчма след работа, идват много късно. И приятелството ни, при което преди бяхме физически толкова близки, сега е почти изцяло дигитално.

Миналата година имаше напрежение помежду ни, когато тръгнахме да резервираме ежегодната ни групова почивка. Искахме да наемем за седмица някъде къща за 16 от нас, но бюджетите ни бяха страшно различни. Някои се бяха стискали и спестявали в продължение на месеци и имаха само около 300 паунда, докато други разполагаха с три пъти по-висока сума. Стана повече от очевидно колко голяма е разликата между някои от нас по отношение на стандарта на живот.

Общите ни спомени и всички общи преживявания ме свързват здраво с приятелките ми от детинство и се надявам това да си остане така въпреки финансовата пропаст помежду ни. Всяко лято се връщаме в Брайтън за парти, организирано от едно от момичетата – ежегоден купон в гората край родните ни домове. Но ако не полагахме всички здраво усилия, приятелството ни досега да е изфирясало. Тъжно е, че приятелството от детските години, което считах за неразрушимо, би могло просто да се стопи.

И ти ли преминаваш през нещо подобно? Карис казва: „Важното в случая е да споделиш с останалите какво е възможно и какво не е възможно за теб финансово и да откриете начин да се съгласите, че основното е да бъдете заедно, а не колко пари харчите. Най-лошото, което можеш да направиш, е да се преструваш, че можеш да си позволиш нещо, когато всъщност не е така. Подобно поведение може да доведе до страх, тревожност и чувство на неприязън в отношенията. Освен това ще те държи изолирана и ще те възпира да почувстваш онова, от

което вероятно най-много се нуждаеш, а именно близост.“

Зои е на 32 г. Най-добрите ѝ приятелки се задомяват, омъжват, раждат деца – и Зои започва да се чувства изолирана.

Аз съм серийно моногамна. Започнах да излизам с първото ми гадже на 14 години и бяхме заедно седем години. След това имах още няколко дълги връзки, след като станах на 20, но от осем месеца съм сама. И разликата спрямо приятелките ми от университета е огромна. Най- добрата ми приятелка е бременна в третия месец, с партньора ѝ са от пет години заедно, а една от другите ми приятелки от университета прави опити за бебе, след като миналата година се омъжи. На трета от приятелките ми сега ѝ предстои сватба. И ето ме мен, която започвам всичко отначало.

Ситуацията е странна – откакто станах на трийсет, вече не ми се купонясва толкова. Но когато съм с обвързаните ми приятелки, те говорят за цветни аранжировки, планове за бебета или идеи за меден месец, а аз се чувствам изключена от този техен начин на живот. Имам чувството, че сме напуснали залата с ходенето по клубове и големите нощни купони, като аз съм последната, тръгнала си оттам. И сега сме в тази нова зала, пълна с бебета и семейства и купуване на къщи, само че аз нямам билет и за нея. Виждам как всичките ми приятели ме подминават скорострелно на опашката. Чувам ги как влизат и се забавляват, а аз нямам достъп до случващото се. Имам чувството, че се намирам в ничия земя.

Виждайки цялата ми компания да се задомяват и да прекарват всеки уикенд с техните партньори, само увеличава напрежението. Виждам как майка ми и баща ми остаряват – наближават седемдесетте, и се притеснявам, че няма да имат енергията да тичат след децата ми, когато един ден имам такива. Колкото и да се радвам, че всичките ми приятелки се задомяват, всеки път когато поредната ми дружка обяви, че е бременна или сгодена, сякаш ме удрят в корема. Просто се чувствам толкова встрани от това. Надявам се, когато остарея, да мога да поглеждам назад и да се чудя какво толкова съм се притеснявала.

Засега се опитвам да гледам на 30-те си години, като на различно приключение. Записах се на различни фитнес уроци. Прекарвам повече време с необвързаните ми приятелки, които винаги са навън и правят интересни и вълнуващи неща. Една от тях е диджей и прекарвам повече време с нея, защото тя все още е навита да излизаме и да ходим по фестивали. Ако не отделях време, за да се виждам с необвързаните си приятели, щях да се чувствам толкова самотна. Мисля, че трябва да приема затварянето на вратата пред онзи вид приятелства, които имах, когато бях на двайсет. Искрена съм, когато казвам на приятелките ми, че искам да съм част от пътя им към брака и майчинството. Все още искам да съм част от живота им. Но моето собствено пътуване към този нов живот на възрастните явно ще продължи още дълго.

И ти ли преминаваш през нещо подобно? Карис казва: „Кара ли те кръгът ти от приятели да се чувстваш част от него, те виждат ли те, отчитат ли те като личност, независимо от семейния ти статус? Ако не е така, защо? Може би е възможно да си създадете възможност за онова, от което се нуждаеш и искаш да правиш с твоите приятели – дали да е време насаме един по един или повече общи срещи без партньорите им. Ако си искрена от какво се нуждаеш, вероятността приятелите ти да те подкрепят и да те разберат е по-голяма.

Ангарад е на 14 години, когато баща ѝ внезапно умира. Неочакваният шок от тази загуба разцепва приятелския ѝ кръг на две. Днес тя вече е на 20 г., но продължава да има чувството, че тъгата ѝ по смъртта на баща ѝ продължава да оцветява приятелствата ѝ.

Знаех, че нещо се е случило в мига, в който екранът на телефона ми просветна. С мама отивахме на екскурзия във Франция и бяхме станали рано, за да тръгнем за летището. Виждах, че баща ми е изпратил поредица съобщения посред нощ. В последното пишеше „Обичам те 110 процента и завинаги“. Усещах, че нещо не е наред. Малко след като беше изпратил тези съобщения, татко ми бе починал от сърдечен пристъп.

До този момент имах типичната училищна компания. Всички се бяхме запознали на първия учебен ден в седми клас и общите часове и домашните ни бяха свързали. Компанията ни се разпадна, когато се върнах в клас седмица след смъртта на баща ми.

Компанията ни вече бе започнала да си изпълва със злост – избухваха глупави спорове за дреболии. Но когато се върнах на училище, някои от тези момичета изведнъж станаха наистина мили. Казаха всички онези думи, които очакваш да чуеш: „Съжалявам за загубата ти“ и „Татко ти е ангел, който сега бди над теб“. Но звучеше изкуствено. Имах чувството, сякаш вече не съм Ангарад – бях момичето, чийто баща бе умрял.

През годините започнах да се включвам в благотворителни организации, като Winston’s Wish, които оказват подкрепа при загубата на близък, но и досега ми е трудно да приема загубата на баща ми и тя имаше огромно влияние върху времето на следването ми в университета, където ми беше трудно да завържа приятелства. Отначало всичко беше супер – бях част от голяма компания и наистина исках да се забавлявам. Но често настроението ми просто се скапваше, защото ме обземаше огромна тъга по татко и не ми се ходеше никъде. А когато на няколко пъти откажеш покани, хората спират да те търсят. Имах чувството, че съм се върнала в седми клас с цялата драма в тогавашната ми компания. Научила съм се, че животът е твърде кратък, за да търпя подобни ситуации. И знам, че ако баща ми можеше да говори с мен, вероятно би ми казал, че не си струва. Не си заслужава да се поставяш в подобни ситуации с приятели, познати, който и да било, ако те кара да се чувстваш зле.
Загубата на баща ми обаче засили връзката ми с две от приятелките ми и тези момичета станаха най-добрите ми приятелки. След смъртта на татко едната от тях дойде да ме види, докато бях в траур, и ми подари плюшен слон, който пръскам с афтършейва на татко. И до днес двете ми най- добри приятелки знаят кога съм обзета от тъга по баща ми. Не е нужно да казвам и дума, за да са наясно как се чувствам, и веднага ми звънят по FaceTime. Въпреки че следваме в различни университети, връзката помежду ни е все така силна – прекарваме цяло лято в градината ми, просто говорейки си.

Да изгубя баща ми, е най-трудното нещо, с което съм се сблъсквала в живота си. Но то ми показа, че съществуват добри хора. Важно е да ги намериш – и да ги задържиш до себе си.

И ти ли преминаваш през нещо подобно? Карис казва: „Когато скърбим по близък човек, сякаш един изолиран свят, изпълнен с тишина, ни смуква. Всичко, което обикновено смятаме за важно в живота си, като приятелствата, може изведнъж да ни стане безразлично и да не можем да го оценим. Загубата може да се настани между нас и приятелите ни. И в зависимост от това по какъв начин те приемат смъртта, тя може да се превърне в нещо, което присъства, но не можеш да говориш за него. На нас самите може да ни е трудно да общуваме. Важно е в тези моменти да изразим болката си, без значение колко непохватно ще го сторим. Трябва да кажем на приятелите си от какво имаме нужда – самота, някой, който да ни изслуша, пълна пазарска чанта, измиване на чиниите или просто да ни хванат за ръка. Постави си граници, без да изпитваш вина. Скръбта го изисква.“