Да излизаш по срещи си, е цяло приключение

Нека се върнем четири месеца назад, когато се намирах на съвсем друг диван и не бях сама на него. Краката ми са върху Джоуи*, докато гледаме Keep Up With The Kardashians. Бяхме си поръчали храна. Това беше третата ни среща и всичко уж вървеше добре.

За онези, които са наясно с премеждията в новите отношения, няма да се изненадат от начина, по който тези три срещи приключиха. Защото само седмица след тази комфортна картинка, в която ядем и се забавляваме заедно, моите съобщения бяха игнорирани и непрочетени. Бях гоустната. Отново. Но в днешно време, когато имаме безкрайно много възможности и доста зает живот, модерната форма на излизане по срещи прилича на пробна за дрехи – първо опитваш как ти стои дрехата, а после купуваш продукта. Но, за съжаление, това не е като да върнеш обувки от Asos, където обикновено те питат: „Защо не сте доволни продукта?“. В същината на гоустинга е изобщо да не получиш обратна връзка за това какво се е случило, оставяйки те с всичките ти въпроси и премисляне. „Ами, да, ето, той спря да гледа историята ми в Instagram след онова селфи, което качих. Сигурно си мисли, че съм странна или грозна“. Но тези сценарии в главите ни могат да продължат вечно. И докато предполагаме какво може би е станало, доста рядко получаваме реален отговор за ситуацията от другия човек, който е решил да прекрати отношенията ни.

И ето ме тук, създавайки форма за обратна връзка от предишни партньори. Идеята „откраднах“ от моя доста уверена приятелка, която караше бившите си да напишат „отзив“ за нея онлайн. В TikTok е пълно с такива видеа, в които говорят как обратната връзка им е помогнала да разберат къде грешат. И тъй като съм човек, който обича здравословната си доза самоанализ, разбира се, че и аз исках да чуя какво имат да кажат за мен. Все пак нямам късмет с дългосрочни връзки.

Срещнах Джоуи в живия живот (шок!) – на едно парти, където под влиянието на алкохола и приглушеното осветление, почувствах, че си пасваме и водим добър разговор. Срещнахме се още няколко пъти на по питие и бих казала, че мина добре – точно затова бях толкова изненадана, че той ме отсвири тотално. Всичко ще бъде резолирано в моята „рецензия“, нали? Отговорите на Джоуи започват с мил тон и са доста кратки и ударни: „Истински Овен, добри разговори, закъснява за срещите“. Е, поне последното нещо бих могла да се опитам да поправя! Дотук добре. Що се отнася до критиката, Джоуи се изказва малко по-неясно. Той пише, че причината, поради която е спрял да се среща с мен, „не е нищо лично“. Финалният му коментар: „Нищо конкретно не е станало, продължавай да се забавляваш“. Окей, тук не ми казва нищо. Няма с какво да работя, буквално. Никаква критика. Когато го попитах отново (повярвай, да се молиш да бъдеш критикуван, е доста странно), той повтори почти същото: „Честно, нищо специфично няма. Забавлявахме се. Просто хората идват и си отиват“. Да, една от универсалните истини в любовния свят е, че не може всеки, с когото се срещаш, да е голяма любов или „правилният“ човек за теб – в крайна сметка, точно затова излизаш, за да го откриеш, нали? Но фактът, че едва ли не ми бе казано, че съм на практика като всички останали и съм лесно заменима, леко ме опари. Но исках откровеност.

Минаваме нататък. Когато за пръв път видях Сам*, веднага ми се завъртя главата, както казват хората. Не бях влюбена, но бях мигновено привлечена от него. След няколко срещи бързо преминахме към това да сме „приятели с екстри“. И въпреки че знаех, че между нас няма свързване на по-дълбоко ниво, все пак се чудех защо той не искаше да се среща повече с мен. Дали е имало нещо в поведението ми, или изобщо в самия ми характер? Реших да разбера. Това доведе до комплименти за това как изглеждам и че съм забавна. Но той не можеше да се сети за нищо негативно, което да може да напише. Това започна да се превръща като някакъв прецедент в моята мисия. Много предишни партньори обещаваха да попълнят въпросника, но изобщо не го правеха. Други гоустваха самата ми покана да го направят (какво изобщо очаквах?). Липсата на негативен фийдбек трябваше да ме зарадва. Но защо тогава бях отчаяна за това някой, който и да е, да каже нещичко лошо за мен?

Въпреки че съм постоянна жертва на гоустинга – или на това да спират отношения с мен без обяснения и внезапно – никога не съм била инициатор на това. Главно защото обичам да имам последната дума. Но, честно казано, разбирам това действие. Признай, че е доста по-лесно просто да изчезнеш и да игнорираш нечии съобщения, вместо да напишеш думите: „Съжалявам, няма да се видим повече“. Мрежите за запознанства са ни „възпитали“ в това, че по-голямата част от комуникацията ни минава в бързи текстови съобщения, а когато излизаш по срещи активно, просто е по-лесно да преминеш към следващия, вместо да се обясняваш, че срещата не е минала добре. Защото вероятно и другият човек го е усетил.

Но липсата на някои отговори понякога прави отхвърлянето по-тежко за отхвърления, който все пак е поискал следваща среща и комуникация. Това е така, защото в тези ситуации въображението ти се развихря. Това обяснява психоложката и авторка на The Leader’s Guide To Resilience Одри Танг. „Когато няма обяснение, ни остават само предположенията. И единственото, което можем да направим, е да се опитваме да си обясняваме тези действия сами на себе си, да ги рационализираме. Но това невинаги работи“, обяснява д-р Танг, като продължава: „Това е така, тъй като предположенията, които започват да се въртят в главите ни, обикновено са всички негативни неща, които вярваме, че са верни за нас, вместо да вземем предвид нещата, които просто не пасват с другия човек.“ Наистина е по-лесно да отидеш в тази посока. „Защото, ако ние не харесваме нещо в себе си, веднага предполагаме, че и другите не го харесват в нас“, казва д-р Танг.

А какво моят егоцентричен ум ми казва, че са моите негативни точки? Честно казано, смятам, че мога да бъда досадна, да говоря твърде много, а понякога може би отивам твърде далеч в това да се правя, че не съм толкова заинтересована. Но докато се тревожа за негативите си, успях да видя ясно своите позитиви, които са написани черно на бяло от хората, с които съм се срещала. Така че, може би нещата не са толкова зле, колкото си мислех. И може би трябва да спра да предполагам (пак тази дума), че бившите ми партньори не са искрени и да приема отговорите им. Може би наистина нищо конкретно не се е случило, за да не ме потърсят пак, може би просто не сме били съвместими или просто не е имало по-сериозно привличане помежду ни.

Д-р Танг предлага една доста добра аналогия: „Ако сега ти е предложен избор между McDonald’s и Greggs, ти може да избереш McDonald’s в този конкретен момент, защото сега това задоволява нуждите ти и определя преференциите ти. Същото е и с излизането по срещи. Веднага щом започнеш да виждаш това малко повече, като нещо практическо, а не толкова лично, ще ти бъде по-лесно.“ Да, обаче това е по-лесно казано, отколкото изпълнено. „Причината да страдаме от отхвърлянето е, че самочувствието ни се гради до голяма степен на сравнение с останалите. Когато някой скъса с нас, веднага си казваме: „Ако аз нямам партньор, то кой около мен има и с какво този човек е по-добър от мен?“. Винаги поставяме себе си до другите, дори и да не знаем кой е другият човек, когото е бил избран вместо нас. Тогава започваме да си го представяме. И това е най-естествената и лесна реакция, отколкото да си кажем, че просто това не е бил човекът за нас“, казва д-р Танг.

Така обаче не излиза ли, че сме леко… обсебени от себе си? Бях толкова заета да измъкна какво Джоуи мисли за мен, че забравих факта, че аз самата дори не го харесах толкова много. Последният път, когато се видяхме, на няколко пъти се хващах, че не ми е комфортно с него и ме кара да се чувствам странно. Толкова ми беше неприятно на моменти, че седмица по-късно, когато го видях на друго парти, се опитвах да го отбягвам максимално. Но по същото време бях раздразнена и обидена, че същият този мъж игнорира съобщенията ми!

Ако аз така или иначе бях установила за себе си, че не си падам по Джоуи, защо по дяволите бих искала да продължа да дълбая и да се тормозя, че не ми пише? Защо толкова ми пукаше, че той ме е отхвърлил? Оказва се, че отговорът отново е свързан със самочувствието: „Егото ти е наранено, защото ние сме привързани към една представа за себе си, която мислим за истинна. Но когато някой отхвърли тази наша представа, започваме да се питаме: „Всъщност изглеждам ли толкова добре, колкото си мисля?“, и други подобни“, обяснява д-р Танг. Отново нашият ум дълбае. Започваме да си мислим, че другият човек е осъдил нас за същите неща, за които ние осъждаме него, както разяснява д-р Танг. Но човекът, с когото излизаш, може да прекратява отношенията ти по съвсем различни причини.

По същия начин беше и със Сам: ако искрата я няма, защо тогава се притеснявам и задълбавам за това какво не харесва в мен? Въпреки това, независимо какво ти казва логиката, отхвърлянето винаги боли до някаква степен. Засяга те. Хората сме еволюирали в това да виреем в общество и да бъдем социални, както обяснява д-р Танг. А отхвърлянето събужда у нас еволюционно развития ни страх да останем сами. „Всичко това предизвиква доста интуитивни, сурови емоции – те са почти инстинктивни“, продължава Танг. „В това се крият някои доста фундаментални страхове, които са по-дълбоки, отколкото бихме могли да осмислим рационално“.

След като пътувах назад във времето, реших, че трябва да се върна в настоящето и да изпратя въпросника на човека, с когото се срещам в момента. Рискована игра, а? Съвсем скоро попаднах на Уил*, стар приятел от университета. Видяхме се на едно парти. Срещахме се от няколко седмици, когато му изпратих въпросите. Той беше смаян, но нямаше много избор: започна с комплиментите. „Интелигентна, дори твърде умна, отличен вкус, страхотно чувство за хумор“. После се появяват някои разлики в мненията ни: „Увлича се по астрология, шоуто на семейство Кардашиян й е слабост“ – това е неговата идея за „негативи“.

Изглежда, че хората очевидно не лъжат, когато казват клишираната фраза: „Проблемът не е в теб, в мен е“. Може би по-акуратно ще бъде, ако казваме: „Не си ти, проблемът е в нас“. Имаше прилики в позитивите и негативите, изброени във въпросника от моите бивши. А това е така, защото явно наистина няма нищо сбъркано или правилно в мен, или в тях. Просто бяхме несъвместими.

В крайна сметка, трябва да зачиташ собствените си чувства. Когато се върна и си припомня причините, поради които съм скъсала с някого, е много трудно да ги артикулирам. Да, с приятелки можем да се смеем на отделни неща, които са били нелепи според нас по време на връзката, но любовта (или липсата на такава) никога не се хваща за тези малки детайли. Дори и да си мислим, че можем да спрем да си пишем с някого, който използва „грешните емотикони“, то накрая винаги причината е някакво липсващо парче, трудности в комуникацията и това да бъдете разбрани един от друг. Докато изпълнявах тази „мисия“, искайки да чуя какво мога да подобря в себе си, се запитах искам ли наистина да променям нещо, за да се превърна в някаква идеализирана версия на себе си, която някой човек би искал да бъда? Разбира се, че не. Не можеш да имитираш свързаност с човек, с когото просто не си пасвате. И дори и „негативните качества“ да са онези, върху които обикновено се фокусираме, аз все пак мога да кажа, че харесвам себе си. Дори и онези части от мен, които някои намират за отблъскващи (да, следя семейство Кардашиян и чета астрология!). Смятам, че най-важната оценка, която можеш да получиш, е тази, която сама можеш да си дадеш.

След като написах въпросника, най-накрая получих негативна оценка от един човек, с когото се срещах отдавна. Неговият отговор на въпроса ми „Какво не харесваш в мен?“ беше прост: „Този въпросник“. Предполагам, че не мога да споря с това. Това да молиш за оценка, не изглежда много здравословно отстрани, но мисля, че това да тестваш с кого можеш да имаш такива откровени разговори, е знак, че тези хора си струват прекараното време с тях.