Запознай се с лешоядите

Тази вечер съм тръгнала за един точно определен тип мъже. Може и да не ги разпознаеш веднага, но със сигурност си се сблъсквала с тях. Той принадлежи към долна прослойка хищници, които търсят момичета точно като Клоуи. „Момичета за еднократна употреба“ (Single Night Lays), както ги наричат из форумите. Момичета, изхвърлени от клубовете сами в нощта, твърде пияни и/или надрусани, за да осъзнават какво правят, твърде дезориентирани, за да оценят ситуацията или твърде уморени, за да ги е грижа с кого са в момента.

Родният ми град Нюкасъл, в който съм тази вечер, е известен като парти столицата на Великобритания. Тук 17-годишно момиче беше прибрано от банда престъпници и подложено на изнасилвания и сексуален тормоз часове наред. Но това далеч не се случва само в Нюкасъл. Никой град не е предпазен.

Виждала съм този тип мъже по новините от цялата страна. Виждала съм ги като част от отбор по борба, които намерили 19-годишно момиче пред един клуб в Бирмингам (откъдето я изхвърлили, защото припаднала вътре), качили я в микробуса си, закарали я в индустриалния район на града и я изнасилили. После я оставили пред студентските общежития.

Миналогодишният най-известен „лешояд“ беше служителят на лондонското кметство, жененият Санджай Накер, който беше заснет от камери как изблъсква 18-годишно момиче в тъмна алея и се опитва да я изнасили, докато тя се мъчи да избяга.

Има ги и „експертите свалячи“, които въвеждат елемента на играта в срещите с жени. Например първо ѝ скапват самочувствието до степен да е благодарна за вниманието или пък обикалят баровете трезвени, в търсене на „момичета за еднократна употреба“. „Специалистите“ си разменят съвети в мрачните дебри на интернет, във форуми на „батки“ и във фен форума на Roosh V (активист за права на мъжете, който през 2015 призова за декриминализиране на изнасилването на територията на частни имоти в есе, което сега определя като „сатиричен експеримент“).

Търся в Google „пътеводител на пияните жени в Нюкасъл“ и веднага попадам на подробно ръководство, написано от фен на Roosh V с прякор El Conquistador (Завоевателят). Той ентусиазирано описва как „жените в Нюкасъл масово са пияни в петък и събота вечер“ и „ниският морал прави намирането на момиче за еднократна употреба много лесно“. „Можеш лесно да я издърпаш и отделиш от компанията ѝ. А ако намериш и такава, която живее сама, си се уредил екстра.“

Ще ми се тези лешояди да не съществуват. Ще ми се да е аномалия, плод на болното въображение на писачите в жълтите медии, да е празнословец, който само виси пред компютъра, но не прави нищо в реалния живот. Но ето го пред мен – клекнал на улицата, вкопчен в Клоуи, сякаш тя му е наградата, че има гел в косата и я е черпил шотове. И се кани да я отведе у тях.

Когато Ниам напуска дома на 17 години, за да отиде в университет, тя постъпва като всяка първокурсничка, вкусила свободата далеч от родителския контрол. Набляга здраво на алкохола, после отива на бар с приятели, заспива, след което повръща в тоалетната и се опитва да подремне на един стол. „Съвсем разбираемо, бях помолена да напусна клуба“, разказва тя. И тогава се появява млад мъж, когото Ниам никога през живота си не е виждала. „Каза ми, че е помощник в студентското общежитие и ще ме прибере у дома, докато приятелите ми са още в клуба.“ Той наистина е помощник в студентско общежитие, но не в нейното.

Когато се събужда на следващия ден, стомахът ѝ къркори. Навън е вече тъмно и тя е пропуснала всички лекции за деня. Гола е и цялата натъртена. „Исках да си взема душ, но не можех да се насиля да стана от леглото.“ Спомнила си откъслечно, че преди няколко часа в студената ѝ кухня той натикал лицето ѝ в интимните си части и мастурбирал с лицето ѝ, докато тя се опитвала да говори. Снимал я с телефона си и се опитал да ѝ съблече ризата, докато тя се мъчела да избяга.

„Помня, че ми каза, че съм го била гледала цяла вечер. Опита се да ми събуе шортите и каза „подмокрила ли се“. Мокра бях, защото се бях напикала. Бях толкова пияна, че бях загубила контрол над тялото си. От онзи момент нататък не помня нищо.“

Сега Ниам е на 24 години и за пръв път разказва тази случка. Казва, че има чувството, че е направила нещо „много лошо“, и се срамува.

Лятото преди да отиде в университета, всички бъдещи студенти били предупредени от полицай. „На момичетата каза: Ако се напиете и се забъркате в неприятности, не очаквайте да ви помогнем.“ Дал пример с племенницата си, която се напила и била нападната от двама мъже. По същество казал следното: „Внимавайте, защото не можете да очаквате мъжете да се държат прилично, ако се окажете в уязвимо положение.“ Ниам казва, че всеки път, като чуе подобно нещо, се чувства омерзена и засрамена, че сама си е виновна, вместо да осъзнае, че мъжът просто се е възползвал от ситуацията и я е нападнал.

Но дали нейната история щеше да завърши различно, ако вместо да я изгонят от клуба, охранителите се бяха погрижили да се прибере безопасно, а не да я пъхат в ръцете на нападателя ѝ?

Една от всеки три читателки на Cosmo казва, че е била гонена от дискотека, защото е била пияна, и 57% от тях признават, че ги е било страх, докато са се прибирали. А тези момичета в Нюкасъл, Бирмингам и Лондон, които са били нападнати и изнасилени? – И трите са били изхвърлени от клубовете. Вероятно тези престъпления е можело да бъдат предотвратени. Защото лешоядите търсят точно това.

Преди да говори пред Cosmo, Ниам направи връзката между нападението и факта, че е била изхвърлена от клуба сама.

Но каква е алтернативата? В крайна сметка, клубовете имат право да не обслужват прекалено пияни клиенти и това включва извеждането им от там, ако представляват опасност за себе си или за другите клиенти. А всяко нещо, което може да предизвика загуба на лиценза, като наркотици, агресия и опасно пиянство, е по-добре да се случва навън. Съответно портиерите са под постоянен натиск да пазят репутацията на клуба. А много често през уикенда, когато е най-натоварено, те не успяват да се справят с всички пияни. И въпреки че повечето портиери в клубовете в Нюкасъл са инструктирани да внимават с уязвимите клиенти. Когато помолих портиера да ми помогне с Клоуи, той ми каза, че не може да напусне поста си, за да организира безопасното ѝ прибиране. По-късно портиер в същия клуб ми сподели, че е изкарал 28-часова смяна. Имайки предвид, че често тези, които отговарят за безопасността, се скъсват от работа, изненадващо ли е, че понякога взимат прибързани решения относно уязвимите момичета?

За Deltic Group, собственик на голяма част от дискотеките във Великобритания, сред които луксозната Oceana в Саутхамптън и веригата Pryzm, решението са стаите за почивка, въведени през 2014. Анабел Браун от Deltic Group ми казва, че тези стаи, по-популярни като „пиянските стаи“, ги има в повечето дискотеки Pryzm, където има място. Те са тихи и спокойни помещения, където всеки може да отиде да си почине, да изчака приятелите си или такси.

Браун обяснява и стратегията на Deltic „Нас ни е грижа“ („We Care“), започнала през 2015 година. Освен стаите за почивка, много от клубовете на компанията имат придружители, които изпращат клиентите до таксито, портиерите умишлено са облечени в дрехи, които не стряскат – кафяв туид и каскети, а персоналът е обучен да следи за уязвими посетители и да разпитва тези, които си тръгват сами.

Но дали подобно старание не е прекалено хубаво? Скорошни ревюта на Oceana твърдят, че охраната е „груба“, използва „прекалена сила“ до степен да нараняват, „тормози уязвими хора“ и пуска вътре „жени, твърде пияни да стоят прави“.

Браун ми споделя, че още по-големият проблем е, че Deltic „се бори“ да информира клиентите си за тези инициативи. „Големият ни проблем, е че клиентите не знаят, че могат да потърсят помощ.“ Ревютата, посочва Браун, „не са изчерпателни за услугата, която предлагаме“. „Ние не изхвърляме сами жени от клуба“, добавя тя. „Никой не е идеален, но ние се грижим за клиентите си.“

И въпреки че стратегията на Deltic може да са успокояващи в моменти на пиянски кризи, не би ли трябвало фокусът да е върху потенциалните извършители, вместо върху жертвите? И ако да – как?

Свързвам се с полицейски управления в различни части на страната. Изпращам им въпроси за това колко изнасилвания и сексуални нападения в или около клубове и дискотеки е имало в последните години и колко в рамките на осем часа, след като жертвата е била изгонена от такова място. Никой не ми отговори, затова проведох собствено разследване. Установих, че за последните седем месеца е имало 961 сексуални или насилствени престъпления в или около клубове и дискотеки в 10-те най-големи университетски градове във Великобритания.

Докато закопчавам обувката на Клоуи и ѝ вдигам блузката, тя ми се доверява достатъчно, за да се изправи бавно на крака. Не след дълго махаме триумфално на мъжа в евтиния панталон и бавно се отправяме към „пиянския автобус“, още известен като „изтрезвителя“ – проект на Бърза помощ, стратегически разположен между клубовете в центъра, той приема пострадали, наранени и твърде пияни хора и им помага да се посвестят. До него е „Безопасното убежище“, където ще те посрещнат с чаша чай, докато полицията звъни на близки, приятели или роднини да дойдат да си те приберат. По-малко от час, след като оставям Клоуи в убежището, виждам майка ѝ, която идва да я прибере – по пижама, хем ядосана, хем облекчена. Малко се чувствам виновна, за конското, което ще получи утре Клоуи, но щях да се чувствам по-виновна, ако я бях оставила на тротоара.

Чувам истории за цивилни полицаи, които патрулират около клубовете и следят за подозрително поведение или съмнителни двойки – твърде пияни жени с трезвени мъже, както и за притеснителен език на тялото, подсказващ, че предстои секс без съгласие. Операция „Плащ“ е опитът на полицията да се бори със сексуалните лешояди. Не всички супергерои носят плащове, но и не всички мерки са ясно видими.

„Добре сте си проучили въпроса“, казва ми комисар Стийв Уайкс от полицията, когато го питам дали историите за операция „Плащ“ са истина. Тя все още се разработва, но е единствената по рода си, за която съм чула. Но защо чак сега? Комисар Уайкс ми казва, че когато се вгледал в проблема и нощната икономика (клубовете, такситата, дюнерджийниците и улиците), установил, че най-често нападенията се случват в „момент на движение“ – когато двойката, която се е запознала в клуба, си тръгва.

Отиват в хотел, на домашно парти, в такси или странична уличка и след това жената идва и се оплаква, че нещата, които са се случили след това, не са били с нейното съгласие. След като установяват тази тенденция, полицаите започват да следят по-внимателно. „Не искам моите колеги да не обърнат внимание на пияно младо момиче, което се качва в такси с по-възрастен и видимо трезвен мъж, и отиват в хотел, където той може да я изнасили“, казва Уайкс. Сега полицаите трябва да внимават за „моменти на движение“ и да действат по своя преценка. „Колегата ще се приближи и ще каже: „Надявам се, че си изкарвате добре. Можете ли да ми кажете името на младежа? Къде отивате?“ Ако отговорът е нещо от сорта „Не знам кой е и не знам къде отиваме и защо се качвам в това такси, просто тръгнах с него“, тогава ще предложим нещо по-безопасно.“

Засега изглежда операцията е успешна. Комисар Уайкс ми казва, че броят на рецидивистите е намалял, откакто полицията е започнала да се меси по-активно. „Ако някой се е държал неприлично този уикенд, не го виждаме следващия. Образно казано, размахваме назидателно пръст“, споделя той.

Но, въпреки че комисар Уайкс казва, че полицията има известни успехи в борбата с проблема, тя не може да огрее навсякъде и да се справи сама и отговорността не е само нейна. И въпреки че в Нюкасъл се полагат големи усилия по въпроса, търсенето е твърде голямо. „Ясно е, че ще поискам повече ресурси. Бих изпратил 20 полицаи в операция „Плащ“, но за съжаление не мога.“

Ако не са властите, тогава кой трябва да пази купонджиите? Не са ли баровете и дискотеките, които изкарват добри пари от пиянството на клиентите си? Майкъл Кийл, изпълнителен директор на Асоциацията на нощните заведения казва, че въпросът докъде се простира отговорността на нощните заведения все още се обсъжда. „Никой в нашата асоциация не иска клиентите да стават жертви, вместо безопасно да се приберат у дома, но е нереалистично да се очаква от нас да сме бавачки и да следим дали всеки се е прибрал благополучно“, казва той. „Работим с полицията, местните власти, транспортни компании, за да бъдат взети съответните мерки.“

Но приходите на индустрията на нощните забавления спадат, тъй като хората все повече предпочитат да ходят на пазар, фитнес или да си гледат филми вкъщи. Така че нищо чудно, че баровете и дискотеките предприемат агресивни рекламни кампании и алкохолни промоции, за да привлекат клиенти. Но Кийл ме уверява, че безопасността е от най-голямо значение и е на първо място преди печалба и позиции. „Нашата система не е безгрешна“, признава той и посочва, че има много фактори, които влияят на безопасността. Като например осветлението и надеждата персоналът, но и клиентите да се грижат едни за други. „Но дали това не е обществен проблем, който трябва да се решава още от основата“, пита Кийл.

В другите градове, където няма патрулиращи цивилни полицаи и „пиянски стаи“, спасението е в ръцете на самите жени, които се хващат за ръце и помагат на потенциалната жертва да се измъкне от нападателя. Но въпреки че обграждането със стени може да предотврати моментната атака, проблемът се простира далеч извън обсега на ръцете на нашите приятелки. Не е нужно да обикаляш улиците в три сутринта, за да видиш заплахата. Лешоядите са навсякъде. Приятелят на приятеля, който разказва как „сваля пияни мацки“ в дюнерджийницата. Тайните групи в WhatsApp, в които се разказват вицове за изнасилване. Самотните жители на форумите, старите студенти, които се хилят многозначително на първокурсничките и типовете в приложенията за запознанства, които разказват шеги за „Рохипнол“ (силно приспивателно). Дори и през 2019 все още има хора, които си мислят, че съгласието може да се договаря.

Защо? Защото все още се фокусираме върху жертвата – как е била облечена, какво и колко е пила и къде са приятелите ѝ. Но ако не проумеем насилниците, няма да разберем действията им. Има сериозно разминаване между това какво разбираме под „секс без съгласие“ и „изнасилване“.

Поради тази причина изнасилвачите често не могат да проумеят, че са изнасилвачи, а жертвите – че са жертви. Изследвания** показват, че при различни анкети хората са склонни да признаят за поведение, при което „са принудили някого към сношение, като са го притиснали“, но когато са попитани дали са изнасилили някого, отричат, въпреки че на практика са направили точно това и фразите са идентични по смисъл. По същия начин жените казват, че са били принудени към секс, но не признават, че са били изнасилени. Като сложим в картинката и алкохола, влизаме в истинско минно поле. Думата „изнасилване“ е толкова силна и страшна, че сме я извадили от речника си, но и от съзнанието си.

*Имената са променени.