„Последното лице“ в опит за размисъл и промяна

Филмът на Шон Пен пристигна по родните екрани от BS Films/"Лента".

„Последното лице“ е петият пълнометражен филм под режисурата на Шон Пен. Актьорът предизвика възхищение с предишната си лента „Сред дивата природа“ от 2007 г. , но не такива са реакциите спрямо новото му заглавие. Или поне що се отнася до мнението на критиците на запад.

Филмът с Шарлийз Терън и Хавиер Бардем в главните роли бе показан за първи път миналата година по време на Фестивала в Кан, а ако още не ти е попадал онлайн, вече може да го гледаш съвсем легално в кината от 23 юни. Предупреждаваме обаче, че големият екран допълнително ще те накара да закриеш очи на някои моменти.

Не заради принадлежност към хорър жанра, а защото лентата изобилства от автентични сцени, които показват несправедливостите на войната в Африка. Както и си личи от трейлъра, при тези сурови условия започват отношенията между двамата главни герои. Още в началото на филма се съобщава, че ще станеш свидетел „на невъзможна любов между един мъж и една жена“, което може би е по-подходящо за латиноамерикански сериал?

Отношенията между героите обаче отиват на заден план, а фокусът се премества върху това, което би трябвало да служи за фон. След показаното отблизо раждане и редица експлозии, ранени и убити, последиците от конфликтите са поставени на предна фронтова линия във филма. Любовната история бива засенчена от проблематиката за насилие вместо налице да бъде симбиоза.

Със събитията се запознаваме ретроспективно, но последвалото връщане назад и напред във времето рискува да обърка хронологията в ума на зрителя. Похватът обаче е добро решение, което държи в крак с пътуването на главната героиня през миналото до самата себе си. Филмът е силен в изследването на живота на хуманитаристите в Третия свят с препятствията и дилемите, които ги съпътстват.

Реалистичните ситуации обаче не са докрай подплатени с реалистичен диалог, който на моменти се проваля в опитите да изпъкне с проникновеност, а друг път клони към клише. Отговорност за това има по-скоро режисурата, която обаче е въздействаща, когато става въпрос за сцени, които говорят без думи. Такива са мълчаливите моменти между героите и кадрите с участието на природата или африканското население.

Снимките на „Последното лице“ са правени в Южна Африка, включително и столицата Кейптаун. Така автоматично се постига достоверност, но продукцията далеч не разчита само на локацията. Дизайнът и цялостното изпълнение те пренася дори по-близо до случващото се, отколкото би ти се искало. Затова и филмът е забранен за лица под 16-годишна възраст.

Два часа и десет минути са малко повече, отколкото е необходимо историята да бъде разказана въздействащо. Във внушенията най-много помага операторското майсторско, което се помни с близките планове, забавения каданс и замъглените отчасти кадри. Така поезията на кинематографията носи истинска наслада, която служи и за контрапункт на нелицеприятните части от филма.

Харизмата на актьорите също помага в това отношение. Ослепителната Шарлийз Терън (да, така се произнася правилно името й) е еднакво достоверна както като доброволец, който не се притеснява да изцапа ръцете при операция, така и в елегантен делови стил на властен ръководител на благотворителна организация. Ще чуеш актрисата да говори и на местен език, тъй като самата тя е родом от Кейптаун.

Нямаме забележки по химията й с Хавиер Бардем, на когото поверената роля също отива. В образът му, за щастие, сериозността преобладава над повърхностния мачизъм, като и двата образа отиват отвъд стереотипите, които филмът също засяга. Второстепенните актьорски изпълнения също поддържат нивото на главните. Познати лица тук са Адел Екзарополус, запомнена с роля от големия победител в Кан от 2013 г. „Синьото е най-топлият цвят“. Тук ще видиш и Жан Рено, чиято съвсем малка роля поставя под въпрос нуждата от френския титан, чийто талант остава в сянка.

И докато ни се иска да видим повече от романса на екран, всъщност не това е целта на „Последното лице“. Лентата най-вече представя на света наболяла тема, която уви, е все още актуална. Филмът обаче протяга ръце с въпроси и послание на универсално ниво не само към онези, които са в състояние на помогнат, но и към всички, колебаещи се в смисъла и последствията от своите действия.

Режисьорът на лентата се е заел с амбициозната задача да покаже ужасите на конфликтите в Либерия, преплетени със съдбите на хора от Запада. Целите са изпълнени на техническо ниво, но не намират съвсем баланс с тези на мисловно и емоционално равнище. Все пак се надяваме лошите отзиви да не сломят едно от лошите момчета на Холивуд, а „Последното лице“ да не е последният филм на Шоп Пен.