Lady Popular Cosmopolitan
С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Да бъдеш или да не бъдеш... омъжена?

Деница Сивева
 

Оценка: (5/5)

Да бъдеш или да не бъдеш... омъжена?
Да бъдеш или да не бъдеш... омъжена?
Като всяко нормално момиче сигурно си си задавала въпроса: „Кога е добре да се ожени човек?“. Или пък още по-модерното: „Дали изобщо подписът е притрябвал някому?“. Никой освен теб самата не е в състояние да ти даде верния отговор. Ние от Cosmo можем единствено да ти помогнем по пътя към решението.

Една приятелка страшно много иска да се омъжи. Постоянно говори за това. По примера на Нети, неотдавна тя даже направи предложение на приятеля си да я вземе за жена. Нали сега така е модерно. Само че, вместо като Дони да каже „да“ на тази оферта, той отвърнал, че първо трябва да си реши жилищния въпрос и тогава да правят такава сериозна крачка. Друга дама, която познавам – на 28, живее вече пет години с откровен чешит над 30-те. Той също не е измислил нищо по-оригинално в отговор на логично възникващия въпрос „Кога?“... освен че ще стане, когато си купи вила с басейн. Какво ще кажеш, не се срещат под път и над път такива порядъчни индивиди, толкова отговорни към себе си и бъдещите си семейства, а? Но дали пък наистина човек не трябва да се жени, ако не разполага с крайно необходими екстри от този сорт? А ако вече има тези супер важни неща може би тогава изобщо няма смисъл да си блъска главата над въпроса за брак?

Довод 1
„Подписът нищо не променя.“

Мда, много разпространена теза напоследък. Все повече двойки така и не стигат до олтара с оправданието, че и без друго са като женени, щом делят един покрив. Чувала съм мнението „Бракът може само да влоши нещата!“ и от мъже, и от жени. Макар че май по-често от мъже, на които липсата на подпис явно дава илюзията за свобода. Все едно това не е като да се „бракуваш“ с халка на пръста и съответно да се чувстваш вързан. И аз самата съм използвала тази фраза. С ръка на сърцето си признавам, че съм го правила, защото не съм била напълно сигурна нито в човека до себе си... нито в себе си.

Но понеже все повече двойки избират съжителството без брак като дългосрочна форма на съвместен живот, то вече е на път да бъде уредено и чисто законово с неотдавна приетите от парламента на първо четене промени в Семейния кодекс. Така че, двойките, които си делят сметките за ток, парно и наем вече имат още една причина да се чувстват като женени. Защо им е тогава да дават луди пари за сватба, за да хранят и поят роднини, след като могат просто да отидат до общината и да заявят официално, че живеят заедно? Само че монетата си има и обратна страна и тук възниква въпросът: щом е толкова лесно и така и така ще се разхождат до общината, защо не продължат малко по-нататък и не стигнат направо до Гражданското, където да се разпишат за пет минути и почти без пари? Дали обществените изисквания наложиха съвместното съжителство да стане регламентирана норма или политиците просто последваха европейския почин, не стана много ясно.

Нещо в добавка:
Дали бракът е изчерпал функциите си в съвременния свят? Дали не трябва да се промени, за да продължат хората да вдигат сватби вместо да припознават децата си пред нотариус? Съвместният живот на семейни начала тепърва ще се проверява във времето. Според статистиките голяма част от двойките, които го практикуват, се разделят около петата година, ако дотогава не са подписали. Разбира се, не казвам, че доста други не остават заедно...

Довод 2
„Колкото повече остаряваш, толкова по-трудно се даваш.“

Факт. Спомням си как преди няколко години (била съм на около двайсет и шест) мой роднина ме попита няма ли вече да се женя. Отговорих му, че няма за къде да бързам, на което той отвърна, че човек колкото повече остарява, по-трудно се лъже. Тогава само се засмях на житейската му мъдрост, защото все още гледах на света през розови очила и вярвах в безмерната сила на любовта над всичко останало. Но след известно време започнах сама да се убеждавам колко е бил прав. С времето неусетно вдигаш летвата на изискванията си към потенциалната половинка все по-високо и по-високо.  Сега собственото ти его стои над всичко останало, а сърцето ти е като имунизирано срещу розовите прояви на добрата стара любов. И в един момент се оказва, че на прага ти няма навалица от „подходящи“ кандидати за твоята нежна ръка. 

Преди известно време една позната замина да живее в Германия. Връща се веднъж годишно и ни провежда профилактични лекции по темата „отношения“. Разказва как на запад хората се женят около 30-те, защото преди това градят кариера. Това го знаем и никой не спори. Трябва да се докажат в работата и да обезпечат стабилно бъдеще за децата. Отново не се съмняваме, че е така. А и преди да се „дадеш“, трябва да си купиш кола и да обиколиш света. Неволно възниква въпросът „А защо тогава изобщо да се жениш, след като без друго си живееш славно и сама?“. Вероятно с този рефрен на уста близо 50% от британците битуват поеденично. Впрочем нашата германска приятелка няма гадже. Естествено, че няма. Откъде да го вземе като той сигурно също се е посветил на това да строи сам светлото бъдеще?

Нещо в добавка:
Чух се наскоро с бивша съученичка, с която отдавна не се бяхме виждали. Преди доста време тя също се канеше да сключва брак: страхуваше се, че няма да може да диша повече, ако с нейния човек не подпишат. Но когато лелеяната сватба наближи, взе, че размисли, и се превърна почти в булката-беглец. Представи си, че той цял живот ще й се мотае пред очите и сложи точка. Изведнъж се излекува от синдрома „искам да се омъжа“. Сега смята самостоятелния си живот за по-пълноценна форма на съществуване. Живее, без да се лишава от нищо. Не зависи от никого. Знае що е то пълна свобода. И вече не се притеснява какво ще стане, ако остане без благоверен.

Довод 3
„Ако не си сигурна, не се омъжвай.“

Обикновено се замисляш по-сериозно за брак, когато всички около теб започнат да се женят на поразия. Само че може ли това да е верният критерий дали ти е дошло времето? Както ми каза веднъж един колега, който тогава се чудеше дали да мине и той по пътя към олтара или само да си живее с половинката: „Всичките ми приятели, които се ожениха, после се разведоха. И какъв е смисълът?“.

Разбира се, едва ли някога ще си на 100% сигурна, че взимаш правилното решение. А дори да си готова да заложиш дясната си ръка, че в момента не бъркаш, каква е гаранцията, че утре, или след две или след пет години нещата ще са същите? Надя (31) била почти напълно убедена, че това е нещото, което иска, и се омъжила. Всичките й приятелки били против: „Ти добре ли си? Та той е истински Отело. Ще те ревнува и от сянката ти!“. И човекът наистина я ревнува бясно. Вече седем години бърза да се прибере след работа при любимата жена. Патологичната му ревност не пречи на семейното им щастие. Веднъж намерил на едно листче непознат номер на някой си Арманд. Точно се готвел да й устрои сцена, когато тя го прегърнала, целунала го и размахала под носа му билети за танцов спектакъл със заглавие Арманд, на който смятала да го заведе вечерта. Сега приятелките дори й завиждат. И как иначе, като постоянно виждат готиния тип, който идва да я взима след излизане по женски, страстно я целува и кара всички по домовете.

При Силвена (30) нещата се развили по друг начин. Когато тръгнала да се жени, околните не можели да се нарадват какъв късмет е извадила. Бъдещият й съпруг бил от добро семейство, интелигентен, внимателен, с висше образование. Само Силва се колебаела дали да свързва съдбата си с толкова съвършен, откъдето и да го погледнеш, индивид.
Скоро след сватбата нещата си дошли по местата. Оказало се, че той е най-обикновен лентяй и мамино синче. Три месеца си търсил работа (тоест купил два вестника и подал на едно място CV-то си), два месеца боледувал от настинка, един месец бил зает с разучаването на нова компютърна игра. Тя се опитвала да натъкми семейния бит, съжалявала го, че не му върви кариерата и усърдно го хранила, поила и обличала. После мъжът й свикнал да ходи да пие с приятели и да тренира в залата след полунощ. Какво ли не измисляла тя, за да изкарва той вечерта вкъщи. Кършила пръсти, ронила сълзи, водила разговори с него, вдигала скандали. Веднъж той излязъл до магазина за храна на котката. Върнал се след три дни. Този път Силва го изпратила до вратата заедно с вещите му, без право на обжалване. За което не съжалява и до ден днешен. Поне нервите й са цели-целенички.

Нещо в добавка:
Изобщо не си струва да следваш чужди съвети. Ти си тази, която ще живее с потенциалния съпруг, затова и ти трябва да вземеш решението. Не е лошо само предварително да разузнаеш с кого наистина си имаш работа, ако трябва – устройвай изпитания, проверявай, изследвай... За да си спестиш потрошените нервни клетки по-късно и да не се налага да започвате брачния си живот с коригиране на грешките от миналото. А най-трудно се оправят проблеми в отношенията, преписани от нечий друг семеен живот.

Довод 4
„Преди сватбата трябва да поживеете заедно.“

Да бъдеш или да не бъдеш... омъжена?
Да бъдеш или да не бъдеш... омъжена?


Мъжката половина от населението ужасно си пада да разнася този слух – тоест, ако не се получи и не ви съвпаднат характерите, всеки да се прибере в родното гнездо по живо по здраво, без бракоразводни драми. Само че вероятността да не си допаднете, е огромна – „пробният брак“ в голяма част от случаите завършва с раздяла според статистиките. Обикновено мъжът не бърза съжителството да се превръща в истинско семейство – човекът не прави предложение, понеже положението го устройва идеално. Жената трябва да изпълнява ролята на съпруга, без всъщност да е такава. Само че, в крайна сметка, точно това разминаване се превръща в големия препъникамък за връзката.

Люси и Росен решили да се съберат да поживеят заедно. Срещали се вече половин година и дори били говорили за сватба. Люси имала собствено жилище и не се замислила дали да покани или не любимия си да подели с нея квадратните метри. Всичко било наред, само дето Росен скоро се почувствал като у дома си и го ударил на постоянни купони с агитката. За Люси се появили нови ангажименти – като примерна домакиня да посреща, да изпраща, да готви, да разтребва. После гостите почнали да идват през ден. След това всеки ден някой висял у тях. Веднъж на Люси й омръзнало да бъде обслужващ персонал и съобщила това на благоверния си. Той избухнал гневно: „Жена ми трябва да бъде гостоприемна домакиня!“. Разликата била само в това, че тя все пак не му била официална жена. А сватба не можели да вдигнат, защото всичките пари отивали за постоянните разпивки. Така се разделили. До ден днешен Люси е убедена, че ако първо се беше омъжила, с удоволствие е щяла да стане примерна съпруга.

Нещо в добавка:
Хубаво е, когато няма жилищен проблем. Ако живеете на квартира, има вероятност да не стигнете до сватба. Може, разбира се, да ограничавате семейния бюджет, за да спестявате за собствено жилище. Само че в наемен дом бъдещият ти съпруг няма да се чувства стопанин. Защо му е да забива пирони тук, след като нещата са временни. Но ти знаеш прекрасно, че няма нищо по-постоянно от временното. Максимум след половин година ти първа ще вдигнеш ръце. И ще решиш, че е по-добре да си сама.
Ако все пак сте се събрали да живеете заедно, обясни му, че не искаш да се държи като на гости. Има много примери, когато двойката дели един покрив една, две, пет години преди сватбата. И в много случаи спокойно можеш да наречеш тези съюзи семейства. Само че там задълженията са ясни, умението да зачиташ интересите на партньора и желанието да се гради не отделен, а общ живот – също. 

Довод 5
„Първо образованието/кариерата – после семейство.“

Естествено. Как може жена без висше образование да приготви мусака? Или мъж-невисшист да окачи шкаф, ако в него не лежи университетската му диплома? По-рано се смяташе, че семейният живот пречи на студентите да си взимат изпитите. Сега се смята, че семейният живот пречи на студентите да си плащат следването. В общи линии, времето диктува правилата. Някои ги нарушават. Една приятелка ги възприема твърде буквално. Първо завърши университет. После магистратура. След това аспирантура. Изкара курс за повишаване на квалификацията, записа се на английски, на испански. Учи, учи и пак учи. Сега се опитва да си намери мъж. Също умен и образован като нея, но все не може да попадне на такъв. Вярно, не един професор в напреднала възраст я е канил на кафе след края на лекциите. Само че въпросните обикновено вече не са на години за правене на деца, а тя иска бебче. Онези, които стават за потенциални бащи пък, бягат от свръхначетената мацка в мига, в който стане дума за висша наука.

С кариерата е горе-долу същото. В наши дни това също е супер на мода: първо да получиш повишение, а после, с чувство на изпълнен дълг, да отидеш да изслушаш Менделсоновия марш. Но вече без силни чувства към избраника, когото толкова дълго си държала на втори план. А от чисто практична гледна точка може дори да е по-добре да вървиш по трънливия път на кариерата, като се опираш на твърдо мъжко рамо. Докато гледаш колежките с деца, не те гризе тайничко чувството да не би да изпускаш нещо важно. При омъжените възникват малко по-малко недоразумения с шефовете от противоположния пол. Не ти се налага да слушаш от „добри“ колеги и съседи въпроса: „Не си ли омъжена още?“...

Нещо в добавка:
При добро желание нито образованието, нито кариерата пречат на щастливия брак. Много хора съчетават двете неща и докато чакат дете, изкарват второ висше или се занимават с личностно развитие. След което повечето от тях стават добри специалисти, при които и в работата, и на личния фронт всичко е ОК. Какво повече да иска човек?

Довод 6
„Първо трябва няколко години да ходите, а после да се жените.“

Спор няма, че думата „брак“ вече не звучи като преди. С много по-приятно звучене е „влюбени“. Но желанието да се ожениш идва някакси закономерно с времето. Повечето момичета, които имат дълга връзка, в един момент се виждат като съпруги на гаджетата си. Само че при мъжете това усещане идва по-бавно. Ако въобще дойде.

Има изобилие от такива истории. Валя и Асен били страшно щастливи, че са се срещнали. Изпитали заедно всички радости и болки на голямата любов. През първата половин година били като същински гугутки. После дошъл период на стабилни отношения и любовта отстъпила място на привързаността. След още една година – на навика. Разговорите за брак се случвали все по-рядко. Минали на заден план. Валя дори не забелязала как заедно с тези разговори тя самата минала на заден план. Така няколко години сватбена подготовка завършили с: „Нека да си останем приятели...“. Сигурно ще поспориш, че в брака се случва същото. Разбира се, че се случва. Но все пак сватбата е отговорна работа. Нали и ти, и той сте дали дума, че ще бъдете заедно и в добро, и в зло. Факт е, че много семейства остават цели именно, за да не си усложняват живота с развод и заради децата. Но точно това често им помага да преодолеят проблемите – някакси подписът ги задържа като двойка заради общите задължения. С други думи, щом сте подписали, значи носите отговорност и не върви с лека ръка да зачеркнете всичко.

Нещо в добавка:
Познавам една двойка, която се ожени като на шега и са щастливи заедно вече доста време. Разписаха се три месеца, след като се запознаха. Той й предложил да се хванат на бас, че няма да се омъжи за него. Тя, за да спечели баса, се съгласила. Не се уплашила да сключи брак с почти непознат човек. Това само ме убеждава за пореден път, че когато нещо е писано да се случи, то просто се случва – рано или късно. Без да го мъчиш, без да кроиш сложни стратегически планове и да водиш епични битки. И подписът в Гражданското също е част от тази схема.


Новите семейства
Ето как изглеждат те според проектопоправките в Семейния кодекс.

Двойка, която не е сключила брак, вече ще се разглежда от закона като семейство. Това ще стане, ако с твоя човек се регистрирате чрез подаване на заявление лично от двамата до кмета на общината или кметството по местоживеене. Фактическото съпружеско съжителство между мъж и жена ще има правно значение при определяне на бащинство, разпореждане с имущество и т.н.

Близо половината от децата у нас са родени при такова съжителство, но само 20% от тях се припознават от бащата. Според промените в Семейния кодекс, още с раждането си детето ще има фамилия, ще може да наследява и двамата си родители, а майката ще има възможността директно да иска издръжка от бащата без съдебни дела.


Виж още



Ново в Cosmo