"В гетото и навън" - Елица Лингорски

  "В гетото и навън" Една благотоворителна изложба привлече вниманието на Cosmo. Неин автор е Елица...

 

"В гетото и навън"

Една благотоворителна изложба привлече вниманието на Cosmo. Неин автор е Елица Лингорски.

Авторските й фотографии и дигитални колажи са посветени на деца в неравностойно семейно положение.

Да започнем с няколко думи за Вас. Коя е Елица Лингорски?
Ами, аз с толкова много неща съм се занимавала, че не знам точно коя съм все още (смее се). В последно време съм в ролята на фотограф и графичен дизайнер. Това е, което правя в момента. Иначе съм се занимавала с керамика.  А преди това исках да съм аниматор. Kато дете, наследих от баща ми и дядо ми един семеен комплект за правене на снимки в домашни условия. Спомням си, че когато бях 7ми клас, това ми беше едно от любимите неща – да се затворя в тъмната стаичка и да проявявам снимки. Беше ми доста интересно. Общо взето през годините съм имала най-различни артистични увлечения. Даже преди време работих в сферата на маркетинга, продажбите и рекламата. Завършила съм „Public art and design” в  „Chelsea College” в Лондон, след което работих там за кратко като асистент фотограф. След което съм работила около десетина години във фирми  за широкоформатен и дигитален печат. И може би от там така се получи, че тази изложба съчетава всички тези неща, с които съм се занимавала и тази технология, която дава невероятни възможности за пресъздаването на медията, която фотографията е.


Изложбата е повлияна от работата на фондацията „За нашите деца“. Как се пресякоха пътищата ви с фондацията?
Случи се преди около 4-5години. Хората във фондацията са изключително иновативни и са пълни с идеи за това как да генерират средства за своите проекти. Всяка година фондацията организира едно много голямо благотворително събитие.  Казва се „Вечер на добродетелите“. Така се случи, че ни поканиха на това събитие и така се запознах с Иванка Шалапатова, която е лицето на фондацията. Тя е човек, който изключително заразява с ентусиазма си, с енергията си, с отдадеността си на каузата, за която работи – изключително приятен човек. С нея си поговорихме, аз започнах да се вълнувам от това, какво правят те, с какво се занимават. Не беше просто някаква благотворителност -“Дайте пари за нещо“, а всичко беше облечено в един невероятен професионализъм и с много обратна връзка. Те имат страшно много отчетност пред обществеността – какво правят, защо го правят, къде отиват парите изобщо начинът, по който комуникират беше много впечатляващ. И така малко по малко започнах да мисля какво да правя, с какво да помогна. Оказа се, че те правят  „социализиращи групи“ за деца в един от софийските домове. Включих се в една от тези групи и вече трета година ги посещавам. Това е един контакт с децата от институциите, който има за цел да „изкара“ тези деца поне за няколко часа извън стените на институцията и да им даде възможност да общуват  с един човек, който е готов да им даде времето и вниманието . През които това дете ще се чувства единствено и че вниманието е само за него. С него си говорим и си играем и така то получава възможност да изгради една връзка с по-голям човек, за която то няма възможност. Представете си една среда с 40 деца и 3 жени, които нямат физическата възможност да отделят времето, дори да биха искали. Просто такава е системата. Малко по малко започнах да имам допир с това какви са проблемите, как се излиза от тях. Какво се прави в момента, как работят неправителствените организации.

Колко често се провеждат тези срещи между Вас и децата?
Специално там, където аз посещавам, в момента имат разрешение за два пъти в седмицата по два часа.И по принцип за доброволци. Първо, за да станеш доброволец има един такъв процес на одобряване, не може всеки просто да влезе. Има строг контрол, има обучение за това как се работи с тези деца. И всъщност има екип от доброволци, които са посветени на идеята и това време в седмицата, което е определено  - детето да знае и да очаква, че този възрастен  винаги ще бъде там. По този начин  то се учи да разчита и да има доверие и изгражда връзка.


Колко време отнема процеса по одобряването на кандидатите за доброволци?
Няколко месеца. Минава се през интервю, преглед на документи  и така нататък, което е може би около месец.  След това има период на одобрение и след това има кратък период на обучение, което е в рамките на около месец.  В рамките на около три месеца, човек може да премине през целия процес. Изобщо не е сложно, просто се следва тази процедура.

Как се отразяват срещите на децата и на Вас?Как си тръгвате след една такава среща?
Ами зависи от това как е преминала преди това срещата. Има дни, в които детето е тъжно. Нещо се е случило може би през седмицата. Когато е тъжно и затворено по-трудно преминават срещите и след това аз съм в някакъв смисъл натъжена. Понякога  пък са много щастливи и радостни, играят и са съвсем отпуснати. Но има един период на адаптация в началото. Всъщност преди няколко месеца момиченцето, с което имахме връзка отиде за приемна грижа и аз изключително много се радвах. Но тя например беше по-лъчезарно дете по-лесно правеше контакт. Тя искаше на всички да се хареса. Децата са различни. Просто беше по-отворена. А пък сега се занимавам с едно момченце и той още не може да свикне. Той е и по-мъничък – на година и 3-4 месеца някъде и всеки път, когато го изведат от дома в първите моменти не е сигурен. Вече ме познава, вече дори така като играем или като прави нещо ме поглежда така и търси моето одобрение. Имаме вече някакви взаимоотношения. Има и моменти, в които той откровено демонстрира правото си да се затвори и да настоява да не бъде безпокоен.

Изложбата се е родила, когато сте била във Венеция, нещо друго провокира ли я ?
Фондация „За нашите деца“ започна да организира  “Арт ателиета“. Те непрекъснато измислят нещо ново и пак от доброволците, който иска може да отиде и да нарисува нещо, което те продадоха. Те бяха и много скромни нещата, на такива мъчнички А4, съвсем така любителски, но много симпатични. Всички с такова желания участваха в тях и станаха много хубави неща. И аз тогава се включих и тогава някак си се появи този импулс. Аз отдавна не бях правила нищо и така извадих едни снимки, които са събирани много време. И така си казах аз мога да направя нещо защо да не го направя. Мисля, че всеки човек има някакъв талант, някаква дарба, способност, която може да впрегне в това да послужи на други хора.

А и успя по много хубав начин да помогне!
Ами, да . Надявам се на хората да им харесат. За мен беше изключително приятно да ги правя. Просто, докато ги правех беше като забавление за мен.

Това са дигитални фотоколажи. Може ли да ни разкажете малко повече за технологията на изработване? Колко време отнема?
Много е различно. Някои стават за седмици, други стават просто така за броени часове. Просто много е различно.

Защо избрахте точно фотоколажът за изразно средство? Защо ги предпочетохте пред стандартните фотографии?
Ами,  да то е малко като защо да рисувам като мога да снимам. Просто е различно изразно средство. И е някакъв кадър, който е уловен случайно. За мен това е много интересно в живота и творчеството. Да откриеш нещо,да  успееш да го видиш и да го хванеш без да го нагласиш, да го поставиш някъде и да му кажеш „Сега ще те снимам“. (смее се) Което пък също си има своето приложение и своята цел в живота. Нали, аз не казвам, че едното е по-важно от другото или по-добро. Просто в случая мен това ме грабна това ми беше интересно – да наблюдавам тези деца как се държат, да се сетя какво им минава през акъла в момента. Какво си мислят, какво ги вълнува. Как се чувстват. И затова в този смисъл това са случайни кадри, даже първоначално исках изложбата да се казва „Случайни кадри“, но след това реших да бъде малко по-целенасочено. Исках да комуникира с идеята и целите на фондацията по-скоро и с причината заради,която я правя конкретно. А именно да се популяризира дейността на фондацията и на другите фондации като нея.

Върху някои от снимките има наслагани надписи, какво е специфичното за тях?
Има една серия. Ето тази например, има и още няколко такива. (3). Тук конкретно мислех точно върху темата за гетото. И тук има една снимка от Венецианското гето, което мисля че е разделено на две части – старо и ново гето. Тук съм снимала мостчето, по което се минава, се влиза в гетото има табела и там пише „Ponto de geto nuovo”.  Всъщност моста свързва това, което е отвън и това, което е вътре. Това е едно от нещата, което съм използвала. Иначе има кадри от самото гето. Има сгради, има архитектурни елементи на някои от снимките.

Значи все пак Венеция присъства в изложбата?
Да, Венеция присъства и на един кран също съм снимала една  много стара синагога. Нея съм я снимала в Триест всъщност, не във Венеция, но беше изключително красива като архитектура. Просто ми направи впечатление  и на една от снимките я има тази арка от синагогата и има две дечица. Аз може и да не съм Ви я пратила. Едно детенце в гръб, което е в тъмно облечено и едно детенце в бяло. Те са като позитив и негатив и едното е с гръб – не знаем кое е, но то съществува. А другото дете му подава ръка.

Имате ли любима снимка от цялата поредица?
Ами, не знам...Не, не бих казала, че имам любима. Всичките съм ги правила с еднакво желание и с еднаква любов. Тези, които не ми харесват не са в изложбата т.е. тези,които не сами били любими, не съм ги включила. (смее се)

Можете ли да ни разкажете за историята зад тези снимки, които са тук?
Ами тези дечица нямат някаква специфична история. Аз нямам право да снимам децата, които са в институциите,  а по принцип много обичам да снимам деца, защото са много естествено. Това са деца, които или съм срещала някъде случайно, или са деца на мои приятели и мои близки. В смисъл просто съм ги използвала като състояние, като енергия, като емоция, за да пресъздам някаква реалност.

А в такъв случай може ли да поговорим за момченцето, с което сега се срещате? Каква е неговата история?
Ами аз не знам  много, може би защото това е политика на институцията. Знам малко неща за него. Знам, че е поредно, ако не се лъжа 12-то дете. Знам, че майка му не е имала възможност да го гледа. Просто така й се е случил животът, такива са обстоятелствата, че не може да се грижи добре за него и затова то попада там.

Вярвате ли, че скоро ще се стигне до щастлива развръзка?
Ами, да в някакъв смисъл вярвам, защото с предишното момиченце нещата много добре се получиха.  Така че да, определено.

Кое е посланието, което искате да предадеш на хората с тази изложба? С какво искате да запомнят събитието?
Иска ми се хората да се опитат да се поставят на мястото на тези деца. Защото съм срещала много често разбирането у хората, че тези деца са обречени, че просто не може да се направи кой знае какво за тях – това е положението. Те са такива,семействата им са такива, родителите им са такива, каквито са. Това, което ми се ще, ако мога да повлияя и да инспирирам хората,  е да се опитат хората да се поставят на мястото на тези деца. И може би една крачка повече, ако успеят да се вдъхновят и да помислят какво те биха могли да направят и да го направят.

Тази картина носи името „Очите на гетото”. Всяка от тях ли има име?
Ами да, но то с имената е много трудно да ви кажа. (смее се) Минах през толкова много различни имена и наименования. Защото всеки човек би сложил свое име, всеки би намерил нещо, с  което да изкоментира или да каже „Тук ми прави впечатление еди кое си” и „Според мен трябва да се казва така”. Така че името за мен не съществено, по-важни са изображенията.

Трябва да споменем, че 25 % от цената на картините отиват за благотворителност. Каква е средната цена на изображенията?
Да, ами горе-долу аз съм се опитала да ги направя достъпни. Всъщност и идеята е такава, затова ги правим серия. Аз не искам да са уникати. Искам да са серия, за да са достъпни. Долната граница ще бъде 80лв. Ще има и по-скъпо неща, това вече е в зависимост от възможностите на всеки, но мисля че 80лв за това, което представлява изложбата е добър праг.