Lady Popular Cosmopolitan
С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Кристен Бел, пак ли ти?

Cosmo
 

Оценка: (5/5)

Русокосата чаровница ни разказа любопитни подробности за новия си филм Пак ли ти и трудностите, през които всяко момиче минава в гимназията.

Кристен Бел, пак ли ти?
Кристен Бел, пак ли ти?

В:
Трябва да си си изкарвала страхотно, докато си била в гимназията?

КБ: О, не бих казала. Гимназията е труден период за всеки. Все пак дори за гаднярките се намират други гаднярки. Аз се разбирах с всички, защото бях доста нервна и малко непохватна. Направо се ужасявах, че няма да ме харесат и затова се стараех винаги да се държа добре, да правя комплименти. Може би прекалено много се притеснявах, че може да ме отблъснат. Не мога да кажа, че винаги съм се чувствала добре в кожата си, но винаги бях много мила, защото ме беше страх, че някой ще се отнесе лошо с мен и не исках и аз да бъда такава с другите. Щом пораснах, станах по-уверена и като се сетя за гимназията, си мисля „Господи, била съм такава тъпачка!“. Просто така стоят нещата, всеки го знае, всеки израства в гимназията и тя винаги е ужасен период.

В:Животът в гимназията прилича ли ти на актьорския?

КБ: Да. В Холивуд е точно като в гимназията. Много хора се опитват да си намерят място и конкуренцията и завистта са чудовищни. И същевременно в дъното на всичко това, точно както в гимназията, всеки просто иска да бъде обичан и приет.

Кристен Бел, пак ли ти?
Кристен Бел, пак ли ти?

Сега съм по-уверена в себе си и вече мога да се отказвам и да си кажа „Голяма работа! Няма значение какъв размер са дънките ми, стига да съм здрава. Няма значение, че ми е излязла пъпка, защото съм добър човек!“. И хората няма да ме съдят заради една пъпка. Това са истини, които не можеш да повярваш и разбереш, докато не станеш по-голям. Затова сега съм щастлива. Но, разбира се, продължавам понякога да се будя сутрин и да се чувствам страшно несигурна. Смятам, че хората сме устроени така. Винаги постоянно се мъчим да се приспособяваме. И в това отношение жените сме по-големи мазохисти от мъжете.

Освен това утвърждаването ти като личност не може да зависи само от едно единствено нещо. Ако не получа дадена роля, не мога да си помисля, че за нищо не ставам. Трябва да разбираш, че си се утвърдила като личност като легнеш на възглавницата си вечерта и се замислиш готина ли си била днес. И нямам предвид готина, колкото най-готиния човек на земята, а дали си била добра или си се държала като гаднярка. Ако си била гаднярка, трябва да промениш поведението си, но ако си била мила и любезна към хората и си се забавлявала, значи животът ти е доста добър. И точно това има значение, просто е трудно да го приемеш. Затова дори да не съм получила дадена роля, както и тази преди нея, ще продължа да бъда оптимист, че ще получа следващата.

Кристен Бел, пак ли ти?
Кристен Бел, пак ли ти?
В:А дали хората по целия свят ще разберат за какво е филмът Пак ли ти?
 
КБ: Според мен всеки, който е бил от 14 до 18-годишен, ще схване идеята на филма. Няма значение какъв език говориш, нито къде живееш. Когато голяма група от хора е събрана на едно място, ДНК-то ни изисква да създадем някаква йерархия. И чак когато си по-зряла и си успяла да подобриш начина, по който възприемаш света, осъзнаваш колко безсмислено е всичко това. Но така стоят нещата още от времето на пещерните хора. И така искаме да се случват нещата. Затова и гимназистите искат да класифицират другите и по някакъв начин да определят себе си без все още да са придобили способността наистина да го правят.

В:Вълнуваше ли се, когато разбра с кои свои колежки ще работиш по филма?

КБ: Наистина е трудно да не харесаш Одет Юстман. Гледала съм внимателно, наистина няма недостатъци. Толкова жалко!

В:Какви са отношенията ти с режисьора на филма Анди Фикман?

КБ: С Анди се запознахме преди почти десет години в Ню Йорк по време на пиесата Reefer Madness (в превод: Треска за марихуана). Той беше човекът, който ме убеди да се преместя в Лос Анджелис. В противен случай едва ли щях да го направя. Той и останалите членове от екипа на Reefer Madness ми бяха като семейство. Толкова е трудно да се преместиш в друг град, където не познаваш никого и те ме подкрепяха. През последните десет години с него сме работили заедно по много проекти, които бяха доста по-малки от този: пиеси, мюзикъли в малки театри, които побираха едва 40 човека. Прекрасно е, че най-после имаме възможността да си сътрудничим на големия екран. И много се радвам за това!


Ново в Cosmo